Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Много здраве на сливенския или заарския аенин, да ми проводи пет оки барут и толкова ракия.

Да, тогава била златна епоха. И богопомазаният самодържавец даже, който спял не в розови постелки, на върху солдатските байонети, би позавидел на балканския кенди-башина цар… Сега не беше така. Няколко години само бяха се изтекли от тая златна епоха — и такова променение в Стара планина. До каква степен бе осквернен старият Балкан в нашето време, читателите ще видят по-долу.

Нашият неприятел не беше само дивата балканска природа. Друг, много повече ужасен и непримирим враг ни застрашаваше нас, много по-неумолимо, отколкото св. Архангел Гаврила. Аз говоря за насъщния, който беше на привършвание. От една страна, че неверният Тодор Харамията със своята дружина ни завлече цял един конски товар хляб, а, от друга — че чистият старопланински въздух, безмерните движения по урвите и студената бистра водица отваряха всекиму вълчи ищах. Колкото и да е човек сит, щом удари една студена вода, прецедена през буковата шума, през три крачки изново пак трябва да изгладней. Ето защо, дордето стопанската част на четата се усети да наложи тежко мито на козиновите чували с хляб, младите и широкогърдести момчета бяха обрали и трохите из тия чували. Кой ти е ходил друг път из планината, за да знае подробно всичките условия?

— Да са живи овчерите и говедарите — говореха някои луди глави по-напред, когато по-практичните хора се обадиха да кажат: „Ами хляб?“

Доколко тия овчери и говедари бяха изобилни и щедри към нас — така също читателите ще да видят по-долу. Надвечер дъждът престана минутно и ние потеглихме към югозападна страна, почти обратно по дирите си, кажи, по голия гребен на планината. Това ние направихме, едно, да избиколим стръмните местности и, второ, да се промъкнем нощно време покрай Етрополе, което оставаше не твърде далеч от лява страна и в което се слушаха лаението на кучетата и пеението на петлите. Половин час не бяхме извървели още, когато дъждът, размесен със ситна-дребна лапавица, започна да се излива изново, а после малко се преобърна на чист град. С настъпянето на нощния мрак отведнъж притъмня дотолкова много, щото две крачки настрани мъчно можеше да се види човек или друг какъвто и да бъде предмет. И зарева тогава Балканът във всичкия свой ужас и трепет, като че да беше разиграно море, и запя той оная своя песен, пред която трябва да се съкруши всяко сърце, всяка вирната и необуздана глава. Затрещя, заплющя наоколо, заскрибуцаха клонищата, опрени един от други, стана страшно, стори ни се, че се събарят цели гори, че се отваря небето, че целият свят иска да се разруши, вселената да пропадне!… Где е железният Бенковски, где са безбожните и неверующи хлапетии, които тълкуват, че природата не е страшна, че тя върви по определения свой път? Всички онемяха. „Ох, божичко!“, „Спаси ни, пресветая Богородице, майчице“ — се слушаха гласове. Право казват учените, че величието на природните явления карало человечеството да пада на колене.

Така или инак, но страшно беше. Нощната тъмнина и гръмогласното хуление убиха всекиму куража. Конете ни даже, животни без никакви предразсъдъци, почувствуваха грозното и необикновеното. Тия се отказваха да вървят на оная страна, към където ги водехме; тия бягаха под вятъра към краището на планината, към където влечеха и нас; а това краище не беше друго нещо освен стръмна урва и канари! Въртяхме се надолу, сукахме нагоре, обикаляхме наоколо, дано да намерим някой що-годе удобен сепериц, но всичко напусто. Може би витата трапчинка и равната горица не бяха далеч, но где да ги намериш? Вятърът и бурята бяха дотолкова оглушителни, щото с пушка да гърмиш някому на ухото, не можеше да се чуе. Най-сетне, като видяхме, че няма друго спасение, спряхме се на едно място върху голия каменлив връх, под ударите на лапавицата. Свихме се един до други на кълбо, това същото направиха и конете, които си срещнаха главите и се обърнаха с гърбом към страната, откъдето идеше вятърът. Ни караул, ни мъртва стража, ни нищо друго не поставихме наоколо си. Кой беше оня лудият, който би се решил да ни приближи в това време? Сън, дрямка бяха чужди нея нощ за нас; дъждът ни намокри до костите, гдето се е казало. От треперение зъбите на момчетата се тракаха като кречеталото на воденицата: а дъждът вали ли, вали! На разсъмвание някои от момчетата ни обърнаха вниманието върху един чер предмет, който се слагаше и дигаше малко настрана между две скали. Тоя предмет не беше друго нищо освен кръстоносецът на четата отец Кирил. Гологлав, той се молеше богу от върха на Стара планина, като се кръстеше и правеше в същото време поклони. Не зная дали молитвите му отидоха на мястото, защото се бе обърнал към запад вместо изток, по забърквание.