Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Ние скоро очакваме да ни последва онова, което патиха клисурци и петричени — говореха тия, — та затова не ни е в интереса да се отдалечаваме.

Напразно Бенковски и далматинците употребиха всичкото свое бунтовническо красноречие. Фактът, че нашето първо влияние отпадаше, ставаше поразителен.

— Где останаха иглените пушки, които щяха да идат от Влашко? Защо не пристигат още готовите момчета на дунавския бряг? — питаха много незадоволни гласове из средата на еледжикските въстаници.

А дъждът се изливаше като из недро. Той парализираше окончателно всичките наши предначертания; жени и деца, измокрени до кости, трепереха наоколо и гледаха на нас въпросително. Ако под открито небе дъждът мокреше, то и колибите, покрити с букова шума, препятствуваха твърде малко. Разликата беше само тая, че той се прецеждате през зелените листа и по-наедро падаше върху голите вратове.

Втори път всичките изходящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките. От 400 и повече кавала десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората и да удрят на определеното място. Другите изплюха куршумите си на няколко крачки отпредя ни, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало. Отвратителна миризма от калпавия барут задуши околията, като че да бяха изсипани няколко каци с развалена армея. Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват; достатъчно бе да излязат насреща ни петдесят души с шнайдери и двадесят души черкези с винчестери. Не говоря за книжните фишеци, турени в газови сандъци и мешинени чанти; на тях не трябваше да ги мокрят дъждовни капки; измокрените дрехи на въстаниците и острата влага, която беше в състояние да разкашкави и допотопните абанози, бяха достатъчни да преобърнат нашата скромна амуниция на черно тесто!

Но надеждата, святата надежда, която крепи целия свят, поддържаше още в нас известна сила и кураж. А неизвестността? Липсуванието на всякакви съобщения с останалите окръзи и пунктове, което ние тълкувахме все още в наша полза? А Велико Търново, със своята тежка кавалерия? Хайдушкият Сливен и неговите юнаци с големите пояси, които от месец марта още бяха напълнили гората? Ами Враца? Кървавите писма на нейния главен апостол, С. Заимов, който беше проглушил и Влашко, и Богданско, че окръгът му не може да търпи вече? Всичко това като прекараше човек през ума си, Петрич и Клисура му се представляваха като мравуняк. Освен това ние имахме слабостта да си въобразяваме, че едно сполучливо сражение с неприятеля щеше да ни снабди с по-добра система пушки, а в такъв случай печелехме немалко. Далматинците даваха надежди, основани повечето на нашите сведения, че главната победа ще да бъде на наша страна. И така сами помежду си поддържахме едно заблудено положение.

И Бенковски сам беше убеден в противното, защото поръча тоя ден на майсторите да му направят една дамга от желязо, на която имаше две начални букви Б.В., което значеше Бенковски войвода . С тая дамга той удари знак на всичките коне, изходящи се в Еледжик, които оттук нататък ставаха собственост на четата.

Заранта на другия ден двама стражари донесоха в шаба една къса сабийка и една хубава чанта за през рамо, които тия намерили сложени до едно дърво. Мнозина от присъствующите познаха, че малката сабийка и чантата са на Владимира Ненов, писаря за френския язик, когото, както знаят читателите, баща му ни беше дал тържествено в Белово, за да го употребим за каквато работа е достоен.

От най-напред помислихме, че това „богатство“, според както се изражаваше бащата, е убито, та затова се изпратиха хора да го търсят. От по-точни сведения обаче узна се от стражата, че на разсъмвание едно младо момче излязло от лагера и хванало пътя към Ветрен. Стражата не искала да го пусне, но като го познала, че то е от хората на войводата, дали му свободен пропуск.

Нямаше вече нужда зз съмнение, че деликатният писар е избягал въпреки молитвите и благословиите на баща си. Вижда се работата, че постоянният дъжд, разните опасности, миризмата на барут и пр. бяха поколебали младата патриотическа душа, която си е въобразявала, че като е писар, ще има на разположението си кабинет и маса. Та и другояче можеше ли да бъде? Ако г. Консулов, който със своето избягвание към Пазарджик потвърди една истина по отношение към богатите и тежките търговци, че тяхна милост не желаят да умират за правото на другиго, то тая същата истина трябваше да потвърди и Владимир Ненов към своите братя учени. Възможно ли е, или мислимо, че човек, който познава френски язик и пр., ще да се реши да даде своите меса на балканските орли? Ами утре, ако се освободи България, като потрябват министри, консули, паши и пр., кой ще заеме постовете им, ако не пак подобни патриоти?