Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Дойдох, госпòдин капитане, да искам пас за моя Саида, да се пусне от вашите стражи заедно със свое оръжие — каза Тратник с такъв тон, като че искаше отпуск от своя шеф.

Саид беше турчин, гавазин при просителя.

— Кой си ти и на какво основание искаш да ти се даде това право? — попита Бенковски и стисна изново юмрука си.

— Я съм славонин, госпòдине, инспектор на горите и поданик на Негово аустрийско величество — отговори Тратник, който употреби ударение над височайшата титла.

— Ако ти си немец и ако твоят господар е неограничен деспот в земята си, то аз съм българин и немилостив бунтовник в страната, на своето бащино огнище! Аз заповядвам тука! — извика Бенковски по-страшно и сложи ръката си върху масата дотолкова силно, щото пълните с млечно кафе чаши изпопадаха на земята. — Скоро турчина да доведеш, че ей сега ще метна въжето на врата ти!…

— Слушам, госпòдин капитане… — отговори той и русата му брада се разлюля.

После малко Саид бе доведен при нас от двама беловчени, които му носеха оръжието.

Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр., приехме ние от европейците. Съкровищникът на четата, М. Шишков, който беше изсипал една торба бели меджидии върху една маса, канеше всичките притежатели на подарените неща да им заплати, но тия не приеха по благороден начин даже и за ония оръжия, които ние им поискахме да ни продадат, понеже голяма нужда имахме от тях.

Приеманието на посещенията се продължи около един час. Разни личности дойдоха да поздравят войводата. В тяхното число имаше и един сърбин, който дойде само за тава, да прочете на Бенковски една ода, посветена нему. Тя се захващаше така, че тъмен облак се подал от града Панагюрище, посред който летял орел с огнени крила. Облакът не бил друго нищо, освен нашата хвърковата чета, а орелът — Бенковски и пр. Докато сърбинът прочете тия стихове, три пъти се спира да си трие сълзите. Той казваше, че били написани от него, но не вярвам да е живял някога в Белово поет.

Подир сърбина влезе при войводата един българин, облечен с панталони, на възраст около 45–50 години, който водеше за ръката си едно младо момче, хубаво като момиче, на възраст 20–23 години, с къса сабийка, обесена на лявото му бедро.

— Български велможи и войводи! — каза старият човек и тури ръката си върху главата на младото момче. — Това е моето скъпоценно богатство; това аз мога да дам само за в полза на милото ни отечество! Оставям го на вашите ръце; употребете го за каквато работа го намерите достоен. Името му е Владимирчо, мое любезно дете.

Бащата на Владимирча, който говори още много в патетически тон, се казваше Нено, стар учител в Пазарджик. Син му Владимирчо се прие в нашата чета за писар и преводач на френски язяк, който той познаваше. Бенковски мислеше, че един ден, рано или късно, ще дойдат при нас европейски кореспонденти и пратеници, както това ставаше с другите въстаници в Херцеговина и Босна.

Когато поискахме оръжието и на далматинеца Иван Шутича, хубаво лафоше и револвер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, то той отговори, че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие.

— Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин? (Повечето европейци от Белово бяха се наготвили да бягат в последния град, щом въстана и Белово) — казаха няколко гласа от дружината.

— Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! — извика Иван Шутич малко сърдито. — Да вървя за Одрин значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена си ще дойда с вашата чета.

Бенковски, както всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само и чужденците съчувствуват на нашето дело, но и техните жени.

— Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята — каза Бенковски на мене тържествено, понеже знаеше, че държа забележки.

Мария Ангелова, или Йонка, млада жена на 17–18 години, е родом от Т. Пазарджик. Отдавна тя беше си свързала бохчичката, готова за път, да върви заедно с мъжа си Иван Шутича.

Но не беше само Ив. Шутич и неговата жена, които изявиха желание да дойдат с нашата чета. Кръстю Некланович, тоже далматинец, който се беше облякъл в българска хъшовска форма, с голям калпак на главата от ярешка кожа и със сърмен кръст, отдавна чакаше за аудиенция, да му се запише името в числото на момчетата. Същото направиха и други далматинци: Сава Андреевич, Стефо, братът на Кръстя, Георги Некланович, Иван Некланович, един германец на име Албрехт и други, на които имената, за жалост, не помня. Тия бяха обрадвани от нас повече, че им се представил случай да дойдат с нашата чета, да прекарат няколко деня волен живот. Според думите им, много славяни щели да дойдат още, но се намирали вън от Белово, по бичкийниците. Ние им дадохме добри коне и други потребности.