Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— За госпожата да изберете най-добрия ат, който да бъде кротък — заповяда Бенковски.

Не говоря тука и за нашите българи, които само по себе си се разбира колко трябваше да ламтят, за да дойдат и тия с нашата чета, когато това същото ставаше с чужденците.

Случайно в Белово се намираше по това време и Георги Консулов, из Т. Пазарджик, познат наш деец още по агитацията на Априлското въстание и по-отдавнашен приятел на Левски.

Няма нужда да ви разказвам, че когато чужденците и ония, които тоя ден се научиха за съществуванието на комитет из България, се радваха, то какво приятно впечатление трябваше да изпита г. Консулов от появляванието на ония, за които е бълнувал цели години. Той ни подари един кон и други още някои потребности. Едно само бъркаше на г. Консулов, а именно, че той се впадаше в оная категория патриоти, които аз нарекох съчувствующи , в първата част на Записките си. Когато наближи време да тръгваме, г. Консулов захвана да чести ту навън, ту навътре. Нещо го безпокоеше него, което той не смееше да каже. „Да живейте, братя!“, „Дързост!“ — говореше той на влизание и излизание при нас.

— Вие, бае Консулов, какво току се смущавате, да няма някаква опасност? — попита Бенковски.

— Че или ще вървим уж, пък време не остава! — отговори той.

— Накъде ще вървите? Имаме още време — попита Бенковски втори път, като мислеше, че бае Консулов говори за тръгванието на нашата чета.

— Вие въз една страна… а ние въз друга трябва да отидем… Навсякъде трябват хора — отговори г. Консулов не без зачервявание и самопризнание, че той не е в състояние да се мери с буйните глави.

Той не смееше да наименува най-подходящето слово на своето заминувание към Пазарджик, слово, което, както и да тълкуваше, все пак щеше да излезе: „Бягаме“…

Та крив ли беше бае Консулов в това? Можеше ли той да тръгне с нас? Неговото положение в обществото, авторитетът му и пр., които го правеха виден човек, говореха съвсем противното. Ако той напуснеше всичко това и тръгнеше под нашето знаме, щеше да наруши едно общо правило, една доказана истина; че богати и учени хора презират своя живот, нещо невъзможно и нечуто до него време. Аз молебствувам за всичките наши богати да бъдат като бае Конеулова, да направят половината от онова, що е той извършил.

В стаята, в която се приемаха посещенията, освен Бенковски и щабът му присъствуваха още кръстоносецът на четата, поп Михаил и двамата свещеници от с. Сестримо. Всички вардеха приличие, никой се не отпущаше да говори надълго. Тия последните скъпо заплатиха отпосле за своята ревност. Поп Михаил е бит толкова, колкото ни един българин. Поп Георгя от Сестримо обесиха в една воденица, а черквицата сестримска, в която влязахме със знамето, изгориха.

След два-три часа бавение в Белово хвърковата чета потегли после пладне за с. Ветрен. Към друга страна, за Пазарджик, Батак или Брацигово, ние не отидохме по две причини. Първо, че на тая страна, според уверението на беловчени, не било възможно да се отиде, защото турците, башибозуци и войска, пъплели вече; а, второ, че получихме писмо из Коприщица, подписано от Т. Каблешкова, в което ни се известяваше, че Клисура гори на огън — необходимо е нашето присъствие. Това горчиво известие, първо поражение на нашите действия, откогато бяхме въстанали, остана тайна само между няколко души. Няма съмнение, че ако то беше известно на всичките, убийствени щяха да бъдат впечатленията. След приеманието на това писмо много часове се изминаха, а Бенковски не му се иска да говори. Не очакваше той, не очаквахме всинца да чуем така скоро подобни известия.

Четата хвана пътя за Акаджик, българското село Акаджик, от лява страна на Марица. Щом прегазихме тая последната и се покачихме на червения сипей над самата река, отгдето се вижда линията към Сарамбей, съгледахме, че тренът иде за Белово. Викове, че турска войска носел тоя трен, се разпръснаха от селяните, защото тренът спрял недалеч от станцията, за да ги стоваря. Четата се раздели на две части и завзе позиции, но други по-верни гласове опровергаха първите слухове. Всъщност работата била така, че тренът спрял не да стовари турската войска, а защото излязъл от линията на онова място, гдето пред малко беловчени бяха развалили един мост. Вагоните носели работници.

Освен далматинците с четата дойдоха още много българи, между които беше и Тодор Хайдутинът, родом от Разлога, прочут харамия по Рила, на когото лицето беше накълцано като четиля. Той беше облечен с харамийски дрехи и оръжия, бяла долама и гегелня пушка.