Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Пашаларъм! Краката ви целувам, недейте ма оставя да ме убие тоя човек, който е там долу в дола! — викаше циганинът. — Куршумът мина покрай ухото ми.

След като разпитахме циганина как е станала работата и видял ли е лицето, което му хвърлило, узнахме, че авторът на несполученото убийство не е друг никой освен Мацко.

— Отдавна аз ви говорих, че това копиле трябва да се убие — каза Тодор Хайдутинът, когото не бяха отболели още ребрата.

Мацко отказваше категорически да е гърмял с пищов, но бачо му Тодор не закъсня да го тури в капана. Пъхна си пръста в цевта на пищова му, който почерня и което беше знак, че наскоро е гърмян.

— Това какво е, кучи сине, а? — питаше Хайдутинът и опинаше Мацковото червено ухо.

— Ти не ми си чорбаджия — говореше Мацко и гледаше Бенковски в лицето.

Даде обещание, че уж ще да стои мирен; но същия още ден изгори гърдите на един селянин, като изсипа горещото ястие в пазвата му, че било солено. В тоя случай той биде наказан.

Освен огъня и гъстите облаци дим на 30 априлий, в петък, ние бяхме честити да чуеме и друго нещо. От време на време откъм Родопите бухтението на топовни гърмежи се слушаше, които ехтяха, като че да се хвърляха под земята. Намериха се хора изпомежду ни, които утвърдяваха, че това са черешовите топове на нашите въстаници в Батак, Перущица и пр.; но тия заблудени патриоти се четяха на пръсти. Останалите въстаници поклатиха глава и при всяко раздаване на топовното ехо потреперваха на мястото си. Околните стражи, стреснати от гърлестите оръдия, оставяха своите постове и дохождаха в лагера да се научат за същността на работата, а най-главното — да утешат своите семейства поне с един отечески поглед. Няма нужда да ви разказвам, че тия бяха разбити вече окончателно. Няма гайди, няма хора, няма вече патриотически песни!…

После пладне на южната страна от Еледжик, между голите върхове на Средня гора, се издигна тъмносив стълб от дим, който вървеше стремително нагоре да подаде ръка на облаците; но като допря до известна точка, по до силно течение на небесното пространство, от един път се пречупи на надолу и бързо завзе друго направление. Виждаше се, че тоя дим е следствие на новозапалени здания; инак той не можеше да бъде дотолкова стремителен.

— Панагюрище гори! — се изтръгна болезнен вик от гърдите на всички ония панагюрци, които се намираха в нашата чета.

Те стиснаха своите шишинета и поискаха да вървят за родното си село да видят що става с мила майка, беззащитна жена и деца; но ние ги уверявахме, че тия се лъжат, огънят не е в Панагюрище.

— Познаваме ние мястото, гдето сме се родили и пораснали — говореха тия, без да оттеглят просълзените си погледи от гъстите стълбове на дима. — Цял свят да се събере и да уверява противното, няма да го послушаме.

— Ето где е Св. Никола, по-нататък Лисец, а огънят е помежду им — говореше Марин Шишков. — Затова всяко помайване ще да бъде напусто. Да им се притечем на помощ да запазим поне населението, ако не селото.

— Да вървим! — повториха панагюрци и се обърнаха да стягат своите коне, без да очакват заповед от войводата.

Сините пламъци над селото им бяха ги накарали да забравят и войвода, и обща цел, и всичко. Движението на панагюрци да вървят към селото си не остана незабележено от еледжикските въстаници. Малко ги тях грижеше било за Панагюрище, Петрич, било за друго някое място вън от техните граници. Тия се възмутиха открито против нашето заминувание.

— А нас кому оставяте? — говореха тия. — Ако в Панагюрище живеят българи, то нима ние сме от друга вяра!

Уплашени жени и деца се събраха наоколо ни, които говореха — всичките от един път, — че техните мъже не са в състояние да ги защитят, всичката им надежда на нас била, турската войска чакала на половин час разстояние, която ще да ги нападне, щом ние потеглим за Панагюрище. В същото това време пристигнаха и други куриери от Петрич и Белово с писма до войводата, с които му обаждаха, че селата им на огън горят, нападающите башибозуци нямат чета и пр., та затова час по-скоро трябва да вървим за селото им. Всеки може да си въобрази като какво трескаво впечатление трябваше да произведат тия горчиви известия както на войводата и на щаба му, така и на всичките други находящи се там въстаници. Святата надежда и куражът, възбуден от народното недълготрайно въодушевление, отстъпваха малко по малко място на мрачното отчаяние, на горчивото разкайвание и безначалието — настъпающи вследствие после всяка една несполука.