Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Важна и бърза работа ме заставлява, мили братя — каза той, — да ви оставя за няколко деня на своята съдба. Аз тръгвам днес заедно с юнаците си за Панагюрище, за да помогна на тамошните братя. Както ви е известно, там върлува вече турският ятаган, мнозина наши братя и сестри се намират вече роби, под турските чадъри. Питам ви, братя, не е ли това свята християнска длъжност на всекиго от нас, да се притечем в помощ на страдающите? Щом ние сполучим с божата воля да отблъснем неприятеля, незабавно ще да се свърнем пак при вас… В разстояние на това време вие се слушайте един други братски, трудете се изедно за успеха на общото дело и се надявайте богу…

Тая реч на Бенковски беше за последно виждание. Ако някои от слушателите вярваха, че ще да ни видят втори път, то за Бенковски не може да се каже това същото.

Вижда се работата обаче, че речта не произвела еднакво впечатление на всичките еледжикски въстаници. Щом ние сме заминали за Поибрене, няколко души въстаници, повечето от муховця — най-големяте обожатели на Бенковски, — впуснали се да ни изпреварят през криви пътеки и се наместили на едно място, отгдето ще да минем, за да убият войводата и по-главните негови другари. Причината на това била, че сме оставили Еледжик в най-критическата минута. Съзаклетниците стояли вече на тясната пътека със запрегнати шишинета, насочени към пътя. Но щом се появил Бенковски, върху когото трябвало да се сипят куршумите, натъкмените указателни пръсти на коркулуците не се помръднали.

— На мястото си замръзнахме, когато го погледнахме в лицето — говореше ми след няколко години един от тия съзаклетници. — Уплашихме се, дожаля ни да теглим куршум на тогова, който ни направи най-напред да познаем, че сме българи и че трябва да си имаме свое царство.

Освен това немалко са повлияли и далматинците, за да не се извърши убийството, защото съзаклетниците знаеха, че те държат страната на Бенковски.

При захожданието на слънцето ние пристигнахме в Поибрене, което беше съвсем пусто от хора, без да знае някой от нас, че по пътя сме били изложени на няколко шишинета (съзаклетниците се били наредили на десния бряг на р. Тополница, между Еледжик и Мухово). В дюгена на Даскала намерихме само един селянин, пиян до безсъзнателност. От лична вражда към съдържателя на дюгена и че имал да дава на тоя последния, сега той беше намерил време да си отмъсти. След като изкъсал всичките негови записи и тефтери, напил се и пуснал на земята бъчовите с вино и ракия. Зимникът беше станал до колене от пуснатата жидкост, а нашият човек плаваше отгоре му като по океана. Бенковски заповяда да го изтеглят навън и след няколко въпросн, на които той не можа да отговори, ритна го с крак два пъти в гърдите и жертвата се простря на земята в несвесно състояние.

„Хората правят пазарлък за живот или смърт, а ти, свиня, си се напил като на Заговезни!“ — говореше му той.

Тая вечер ние замръкнахме на една висока рътлина в меченската гора, недалеч от въстаническия лагер на последното това село, отгдето и се снабдихме с храна както за нас, така и за конете, защото в Поибрене не намерихме жива душа, както казах, а от Еледжик нямаше що да вземаме. За помощ от хора тия казаха, че ще изпратят направо в Панагюрище. Ние преспахме под открито небе, около зелените шумки. Времето беше се изяснило, дъждът отдавна бе престанал. Макар и да нямаше месечина по небесния свод, но запалените наоколо села удовлетворяваха тая нужда. Първо място между тия земни огнени кълба държеше Панагюрище, като най-голямо и най-близко до нашия лагер. Не само че то светеше, но и нагряваше още. Вълшебно и величествено се подигаха неговите пламъци над зелените средногорски дървета, като че те да излязваха от ада. Тия осветляваха богато всичката околия, която в това време беше пълна с множество нещастници, любители на свободата и на своите човешки права, които гледаха отвисоко как заклетият им петстотингодишен душманин уничтожаваше всичко мило и свято за българина. От гърмежа на пушките, от бучението на пожара и избягванието на всичкото население из гората, зверовете, обитатели на тая последната — вълци, лисици, свини и пр., — бяха се подплашили и хукнали да бягат, накъдето им видят очите. С много от тях ние се срещнахме в пътуванието си, които, щом ни виждаха, дръпваха да бягат на друга страна. Една върволица сърни, на брой 5–6, излязоха напредя ни твърде наблизо, за което мнозина от другарите казаха, че срещата с тия невинни животни предвещавала добри сетнини.