Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Един неделен ден кандидатите за свещеници бяха събрали около си всичките слуги от манастира да им четат нещо. Тия четоха наред всичко, каквото им се попаднеше подръка. Сега единът от тях четеше с глас книжката на А. Цанова „Напредък“, в отдела за образованието в Германия. Между слушателите държах място и аз. Не можах да се стърпя от да не се подиграя с многознающия кандидат, за когото бях уверен, че нищо положително не разбира от онова, което четеше на другите. В поменатия отдел на книжката „Напредък“ често се срещаше думата Германия.

— Да ми бъде простено, отче, ще те попитам какво е това Германия ? — казах аз с подобающа смиреност и напрегнато любопитство.

Пред бъдещия пастир се изпречи дълбокият океан. Спря той четението и гордо подигна глава към тавана, гдето погледнаха всичките слушатели, манастирски слуги, като че Германия се намираше на тавана.

— Германия… то ще се рече… такова… санким хора го кажи като нас… По-просто, германи ще каже разбойници — избухна най-после кандидатът и почна да си чете преспокойно, още с по-висок глас.

— Храни, боже, като нашите черкези — отговориха няколко от слушателите.

— Също! — потвърди кандидатът, без да си дигне главата.

Тук се приемаше и полицейският вестник Едирне , събрат на в. Дунав , който стоеше свързан на полицата и с който Турция просветяваше населението. Аз го развързах, но що да видиш? Всичките листове бяха от един брой. Според събраните ми сведения редакцията на това гюбре чакала да се изтече годината, па тогава изпращала вестника изцяло, който брой се попадне. На манастира „Св. Никола“ се случило да изпращат 50–60 листа само от един брой. Кой си криви устата да казва, че султановото правителство не разпространявало просвещение!…

Отец Кирила го нямаше още никакъв. Тук в манастира се научих за една негова постъпка, която характеризираше твърде нагледно началника на богоугодното заведение. Между манастирските слуги имаше един, който едвам си влечеше крака. На въпрос, от какво е болен, разказаха ми следующето: Една нощ отец Кирил проваждал болния субект да извърши някаква си работа, която била съпрежена с очевиден риск.

— Не отивам, дядо — отговорил слугата. — И аз нося душа.

— Върви! Няма да патиш добре — продължавал решително дядо Кирил.

— Убий ме! — твърдял якоглавият подчинен.

Отец Кирил снел от стената дългата филинтра, кондакът на която се скрил под гъстата му брада.

— Върви, ще да те опаря! — следвал той да убеждава за последен път якоглавия.

Тоя последният мислел, че работата е шега, и по тая причина не мърдал от мястото си.

Пушката се запалила и слугата се сгърчил на два ката, започнал той да си къса парцалите.

— Олеле, дядо попе — изгори ме! Скоро давайте вода, запалих се цял! — викал отчаяно нещастникът, а дядо поп гледал спокойно на дима, който влечал от брадата му като мъгла след изгърмяванието.

— Няма ли да се тъжиш на конака? — попитах аз пострадалия.

— Той си е наш; вчера ме ударил, днес ме обича — отговори той.

Цели пет деня стоях аз на манастира да чакам о. Кирила, от когото нямаше още никакво известие. Чаках аз затова, защото без препоръка на местни хора никъде не можех да се мръдна. Това е поразителен факт, че без участието на населението апостолите не чинеха нищо.

Покрай другите неудобства най-осезателно беше това, че като бягах от работата, не ми даваха храна манастирските слуги да си доядам. Бях съзрял един път, че в една стая зад вратата имаше грамаден сноп със сухи свински суджуци. Оттогава търсех сгоден случай как да си доближа ръката до тях, за да подкрепя гладния си стомах. Тоя случай ми се представи една вечер, срещу някакъв си празник, когато всичките находящи се в манастира влязоха в черкова на бдение. Когато си пълнех със сухите суджуци джебовете, пояса и пазвите, в тая именно критическа минута, която, ако се откриеше, снемаше вече маската на моята тайнственост, друга една компрометирана личност, Петко Радев от Пазарджик, убиецът на един бей пред няколко месеца, който се търсеше и под земята, следял с бодро око всичките мои действия около вързопа на суджуците. Той се намирал в същата стая, затворен в долапите, отгдето ме и гледал. Разбира се, че всичко това от игла до конец било изказано още същия ден от Петка на калугера Софрония. „Човек, който яде свински суджуци през великите пости, не му е чиста работата“ — казали тия. Петко, на когото въжето стоеше намазано в Пазарджик, дръпнал огъня откъм себе си, т.е. той помислил, че съм турски шпионин, дошел съм да издирвам неговото прибежище. 54Гледам аз о. Софрония, върти се около ми и ми говори съвсем на друг язик, но кой знаеше, че припознаванието ми за шпионин обърнало най-после неговото внимание върху ми.