Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Според своето положение, като човек дошел да търси работа — както беше ме препоръчал о. Кирил, — дадоха ми вечерта място за спане, по милости, не при аргатите, което щеше да бъде за мене гордост, но при други божи създания, много по-долни същества: един 65-годишен старец, от 15 години свинар на манастира, който бил дошел да слугува на св. Никола за душата си без никакво възнаграждение, само за хляба и за по три-четири оки тютюн в годината. Скъперникът калугер не се погрижил в разстояние на толкова време да даде на тоя серсем старец, слуга на св. Никола, ако не друга дрешка, то поне една ризица. Наместо риза той носеше една окъсана аба, а горните му дрехи се състояха от кози кожи, с които се тътреше и зимно, и лятно време.

Да не помислите, че тоя св. Николов човек беше неблагодарен от скотското си положение? Боже съхрани! По цели нощи той ми се оплакваше не против калугерската неблагодарност, а срещу немирното человечество, което изсякло гората и по тая причина лишило любезните му другари — свинете — от едновремешния едър жълъд.

— Горките хайванчета! Всичкия ден тичат, сковичат, ровят, и пак гладни! — говореше това кречетало от сърце и душа. — Сърцето ми се къса, като гледам, но що да чиниш!

Нашето общество се допълняше още от две сополиви козарчета, които приличаха на орангутани и които се разговаряха около огъня за шутата коза и пъстрото чепихче, че и тая година останали ялови. Стаята беше една от най-окадените и нечистите, неметена, откак се е направил манастирът; а ядение даваха онова, що беше останало от ратаите и гостите: боб, леща и зеле, изсипано в един чебур, едно въз друго, отгдето го подаваха изново.

Заранта на другия ден не бях станал още, когато дойде да ме извика един слуга, да съм отишел при отче Софрония.

— Брациговчени (аз се казах, че съм от това село) са майстори — каза тоя последният и ми подаде една букова цепеница да съм направил топоришки на няколко мотики, защото на другия ден се стягаха да копаят лозята.

Аз казах, че не разбирам от тоя занаят.

— А какъв занаят знаеш? — попита втренчено Софроний, като да бе изгубил всичкото си богатство.

— Никакъв — отговорих аз, като се надявах, че до вечерта ще да пристигне игуменът от Пазарджик; а, от друга страна, ако кажех, че съм овчар, щяха да ме накарат да подстригвам похабени шилета.

— Да копаш на лозе поне не знаеш ли? — Тук е манастир, грехота е да се яде хляба току-тъй — говореше убедително Софроний.

Вих, трих — нямаше що да се прави. На другия ден в числото на работниците, момчета и момичета от селото Калугерово, които отиваха да копаят и режат, начело със Софрония, и аз правех част, с търнокоп на рамото. Като незнающи, туриха ме да копая дълбоки дупки на дължина, да заравят вътре лозови пръчки, което се казва далдърми.

— И това работа ли го считаш, бай Хараламбе (името ми)? Това е играчка — говореше скъперникът калугер. — Ей такива малки дупчици ще да правиш, колкото да не стоиш без работа. Всичко това (т.е. трудът) няма да отиде напусто, св. Никола е чудотворец; той ще ти помогне.

Малки, големи дупчиците, но после два-три часа на моите ръце имаше пришки, на големина колкото един лешник; а кръстът ми се пребиваше от навождание. Три пъти копвах и два поглеждах към слънцето, няма ли да клюмне то към сините върхове на Доспатдага, за да тури край на моите мъки, за да ме отърве от ноктите на отвратителния калугер. Останалите ми другари-копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки, червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление.

— Ей че калпав свят имало, брей! — говореше един селянин и плюеше на ръцете си, за да не се хлъзга гладкият сап на мотиката.

— Ти кокали нямаш ли по тялото си бе, аратлик? — питаше друг един, който копаеше наред с една мома, вероятно негова любовница, пред която искаше да покаже своето остроумие.

— Не ми закачайте любовника, аз ще да се оженя за него — каза на присмех една остаряла мома, заднята част на която приличаше на кундураджийски тезгях.

Това каза тя и кихна да се смее, кихнаха и другите присъствующи, а аз се потях с мотиката в ръка. Никога няма да забравя тоя ден. За всичко имаше да благодаря на о. Кирила, който не ме препоръча, преди да тръгне за Пазарджик. Впрочем, имаше и това, че той бе много смутен, кога да тръгне. На калугера Софрони, който беше единственото самостоятелно лице в манастира, аз не смеех да се изкажа. На втория ден се отказах да отида на лозята, избягах още заранта в ближната гора над манастира. Разбира се, че вечерта ми дадоха хляб след дълги мъмрения, Всичките викаха отгоре ми.