Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Наскоро тия издадоха на български язик, понеже познаха, че тоя елемент се радва на най-голямо болшинство при всичките уверения на елинските патриоти и на описанието на пловдивския географ Цукала, по-главните правилници и циркуляри, напечатани с едри букви, които налепиха по станциите, дано удовлетворят уж разсърдените българи. От друга страна, същата тая компания постави свои агенти по главните пътища и покрай Марица, да наблюдават да не би по сухо и вода да изпровождат българите своите стоки; но всичко напусто! И тия спекулативни мерки не доведоха компанията до желаемата цел, при всичко че тя намали най-после цените на транспорта твърде ниско.

Но не беше само това. През цялата зима (1875–76 г.) едва ли можат да се наброят до десятина сватби, станали между българите. Общото патриотическо течение беше турило ръка на всичко. Само в един Русчук избягаха нея зима до 7–8 момчета от търговската класа, като завлякоха на своите господари кой по стотина, кой по 200–500 лири и минаха с тях в светата Румъния да помагат на братята хъшове. Митю Цветков, търговец из Враца, взел на кредит лойта на някого си турчин и преминал във Влашко да я продава. В Гюргево той залага тая лой на хъшовете, които й прибраха парите и купиха с тях пушки за Ботевата чета.

Съпътникът ни турчин се отби в една от казаните турски махали, а ние последвахме пътя си с отец Кирила към манастира. Минахме р. Тополница, над левия бряг на която се намира тоя манастир, срещу селото Калугерово. Пладне беше минало, когато ние влязохме във високите порти на „Св. Никола“. Там заварихме един гост, мисля от Т. Пазарджик, учител по селата, млад момък, с фес и панталони и с броеница в ръката, познат на отец Кирила. С първо виждане още той запита тоя последния какво ново се чува в Панагюрище, без да обърне внимание на моето присъствие, понеже, както казах, дрехите ми не ме препоръчаха за интересуващ се човек от подобни работи.

— Време е, отче! Ти трябва да станеш български поп Жарко 53, ти трябва да поведеш своето стадо яко пастир добрий — говореше разпаленият младеж, като беше се обърнал с гърба към мене.

Както се виждаше, милостта му не беше се срещал още с някой революционерен апостол, но само така, по общо настроение на населението, изразяваше онова, което въодушевяваше всеки малко-много развитичък българин в надвечерието на избухването.

— Трябва, отче, трябва! Минутата е една от най-сгодните — продължаваше учителят. — Сън не ме хваща вече, иска ми се и мен… разбираш я? Да я препаша…

Отец Кирил ми смигна, т.е. даде ми знак да въведем заблудения в кошарата, да го кръщаваме помежду си, за която цел той стана и затвори вратата. Учителят не подозряваше още нищо; той се разхождаше по стаята и тананикаше гласа на една юнашка песен с вирната глава.

— Байно, приближи се до масата да засвидетелствуваш с клетва и с подпис ония огнени думи, които ти изказа пред малко! Напредя ти стои български апостол — казах аз и извадих револвера си, а отец Кирил разпусна червения патрахил по гърдите си и запя „Крещается роб божий!“

Сбъркахме конците на часа още! Вирнатата глава на разпаления учител клюмна надолу, като отсечена; той се сбърка от онова, що гледаше напредя си, парализира му се и кураж, и идея, забрави и поп Жарка, и всичко друго.

— Ама чакайте. Аз не мислех за това! Аз не съм още приготвен… Аз трябва да се допитам… — говореше той, а долнята част на устата му играеше като цигански лък.

Надве-натри закълнахме тоя обожател на поп Жарка. Докато седяхме в стаята, той не стана вече да се разхожда из вътре, не си подигна главата нагоре, а свит на една страна в кюшенцето, очакваше да не го подложим на други нови изтезания.

В това време в широкия манастирски двор влезе въоръжен конник, който с първото си влнзание още попита за игумена. Непознатият бе гавазин или друго нещо при българската община в Т. Пазарджик; той донесе писмо от архиерейския наместник в тоя град, който му предписваше, че щом приеме това писмо, незабавно да тръгне за града заедно с гавазина. От подобна бърза заповед, така ненадейно, отец Кирил се уплаши. „Има нещо“ — каза той и се метна на уморения си добитък, който не бяха вкарали още в яхъра. На тръгване аз му казах да ме препоръча на своите верни хора от манастира, че не съм работник, дошел да търси работа, както беше казал, когато дойдохме най-напред пред някои от манастирските хора, понеже предвиждах, че с тая рекомандация ще да изпатя нещо; но той ми отговори, че не е нужно, ще да се завърне на другия ден. Учителят, новопокръстеният, на когото тая случка беше най-благоприятна, намери сгоден случай да отстъпи, без да се обади някому: видях гърба му, като излезе из портите и взе пътя към Калугерово. Че ще да предаде онова, което пати в манастирската килия, аз не вярвах: отец Кирил поне гарантираше.