Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Малко подир учителя замина и отец Кирил, заедно с гавазина от пазарджикската община; а аз останах в богоугодното заведение, под вид на работник, само под защитата на свети Никола. Не беше се затулил игуменът, когато някой от манастирските работници и слуги предложиха обикновеното питане: „Откъде беше бе, аратлик?“

В манастира „Св. Никола“, старо грамадно здание, несъществующе сега — опозорено и унищожено от немилостива башибозушка ръка в Априлското въстание, — освен игумена отец Кирил, имаше още двама калугери, Софроний, родом от Сопот, жилав калугер с рядка брада, на която космите можеха да се прочетат от пет разкрача, с окъсани дрехи, като че да беше минувал през пожар, и още един брат, преподобний Хараламбия от ближното село Калугерово, който беше се затворил в манастира преди няколко години, ядеше, когато му, дадат, и излязваше по двора в дълбока нощ, когато заспят всичките, само един или два пъти в неделята. Случи ми се да го видя само един път на месечината, когато се молеше богу върху голите камъци. Той приличаше повечето на страшилище, отколкото на човек. Според разказванието на слугите косата му била дълга до плещите, никога не се миел и чешел, два-три пъти се преобличал в няколко години, бягал от подобните си, никой не знаел какво има в стаята му, която стоеше завинаги заключена. Казваха още, че една гладна година, когато имало много мишки, манастирските паткани (плъхове) му били изгризали ушите като пастърма. Когато нападнали башибозуците манастира и го запалили, нещастникът отец Хараламбий изгорял жив в килийката си!

Манастирът „Св. Никола“ беше здание на два ката, с около 50–70 стаи, стените на които, описани с въглища и мастило, свидетелствуваха, че той е бил посещаван в епохата на набожността от многобройно число гости, христолюбиви българи. „Да се знае, че на сами ден Св. Никола, 1843 г., кожуфарският еснаф от Татар Пазарджик, като беше дошел да се весели, нападна се от 15–20 души турци. Стана страшен дженк (сражение), в който еснафът надви, турските чапкъни избягаха, като оставиха три ножа и два чифта емении. От еснафа на един калфа само пукнаха главата.“ Това събитие бе написано в голямата стая срещу Калугерово, над портите. Всичките други стаи стените им бяха изпълнени с надписи, написани повечето от страна на царствующите тогава неприкосновени еснафи; абаджийски, кожухарски, терзийски, сапунджийски и пр., събитията на които бяха или че някой се произвел от калфа на майстор, та се изпило толкова и толкова оки вино, или пък че угощението (моабетът) траял цели три дена и три нощи. Но по онова време, когато аз посетих тоя стар манастир, стаите, които са били свидетели на тогавашното еснафско могъщество, някои бяха пълни със сено, други нямаха врати и прозорци, на трети бе се продънил таванът, по който люпеха кресливите гарги и жълтооки кукумявки.

Малката манастирска черковица, скромно и старичко здание, почти равно със земята, се намираше сред двора, срещу вратата на която е буйната студена чушма. Само вънкашните стени на манастира, които приличаха на съща крепост, бяха запазили своето първобитно положение. Освен другите домашни хвърковати гадове тук имаше до петдесят и повече пауни, които украсяваха със своите златни пера опустялото здание.

Останалите манастирски хора бяха: работници, вътрешни слуги, пазачи, овчари, козари и пр. Имаше и един-двама мустакати ученици, кандидати за свещеници от околните села, които бяха дошли в манастира да изучават черковния ред.

Калугеринът отец Софрония завеждаше стопанската част на манастира. От сутрина до вечер тичаше той по нивята и лозята, между които имаше няколко парчета негово собствено притежание. Щом се свършеше полската работа, той нарамваше дисагите и тръгваше от село на село да събира за „бог да прости“ и за подновяване храма „Св. Никола“; а всъщност, според думите на старите слуги, сиромашката лепта изчезвала в бездънните джебове на отче Софрониевото расо, когото оценяваха да е човек от стотина опашки. Един негов роден брат на име Фрати, родом от Сопот, беше дошел по това време при богатия си брат калугер за помощ, заедно със стопанката си и с полуголите си дечица. Тоя последният имал злочестината да мисли, по старо предание, вижда се, че и от калугер може да бъде човек; но като постоя десетина деня в манастира, като пояде черния суров като кал хляб заедно с аргатите, замина си една заран със сълзи на очите, като викаше нависоко: „Брат! Брадва главата ти да отсече!“