Георги Стоев - СИК

— Мама му да еба и живот! — изпсува бай Миле, без да обяснява на дремещатата му от двете страни охрана за какво точно става дума.

Като Кимбата нямаше друг, но бай Миле имаше и семейство, две деца и един милион дълг. Както и да ги сложиш на кантара, неговите хора тежаха повече. Пък като прибавиш и милиончето, Кимбата направо изпадаше от паланцата.

— Горкото момче! — измърмори той. — Изгаря за нищо, ама поне ония няма да си искат парите.

След което задряма и се събуди едва когато влизаха в София. Първата му мисъл беше да си прерови джобовете. Десетте хиляди долара бяха там. Макар и в полусъзнание, бай Миле беше прибрал хонорара на певицата, хилядата долара за тока и, разбира се, не беше оставил дори стотинка на управителя и сервитьорите.

Женята ми се обади рано сутринта. По гласа му разбрах, че не е на кеф.

— Чакам те пред Южния парк — каза ми той.

— И какво ще правим там? — попитах.

— Обикновена масовка.

Масовката беше най-досадното нещо и най-тъпата простотия, до която прибягвахме. Изсипвахме се като природно бедствие върху жертвата и грабехме кой колкото може. После по същия начин изчезвахме. Понякога полицаите арестуваха двама-трима от нас и ни държаха известно време в ареста, колкото да ни скъсат нервите, с което всичко се изчерпваше. Големите босове не плащаха нищо. Принципът към по-малките се изчерпваше с пиратския призив: „Каквото вземете, си остава за вас!“

Пристигнах пред главния вход на Южния парк някъде към десет часа. Беше почерняло от народ. Всички носеха плетени докерски шапки и се правеха на много важни, единствено Женята се разхождаше между тях гологлав, с червения си анцунг и червения суитчър. Не познавах почти никого. Бригадите на Пашата си личаха по строго поддържаните си катинарчета, с които, мислеха че приличат на своя върховен вожд. Повечето от другите се оказаха пълни новобранци, събрани от кол и въже.

— К’во ще правим? — издърпах аз настрани Женята.

— Абе, поредната дивотия — троснато ми отвърна той. — Искат да щавим Киро Японеца.

Японеца имаше славата на най-известния кардараш — циганин, който печелеше от всичко. Събираше данък от джебчиите между Сточна и Централна гара, шеташе безнаказано из циганските квартали и не се съобразяваше с никого. Жена му работеше като представител на Мобиком и имаше офис в хотел „Шератон“. Щабът му се намираше до складовете в Илиянци, където неговите хора паркираха цяла армада от мерцедеси S и E класа. Обикновено се движеха като стадо, целите окичени в златни ланци, гривни и всякакви подобни дрънкулки. Да се чуди човек, как издържаха с толкова метал цял ден.

— Работата няма да стане лесно с тия перекендета — придърпах аз отново Женята.

— Виждам ги, че са гола вода всичките — съгласи се той. — Мислех да останем по-назад, ама май трябва да сме в първите редици и поне да вземем за нас каквото ни се полага.

— Защо не тръгваме тогава?

— Чакаме някакви вождове на Пашата. Вили Културиста и Жоро Плувката.

— Ние висим вече четири часа…

— Ами к’во да правиш? — повдигна рамене Женята и точно тогава забеляза слизащия от колата си Дима.

— Какъв е тоя панаир? — обходи с поглед той приличащата на мравуняк тълпа.

— Какъвто сте ни го пратили — озъби му се Женята.

— Хората на Пашата тук ли са?

— Няма ги. Ще остареем докато ги чакаме. Димата извади телефона си и последователно набра три номера. Вдигнаха му едва на четвъртия.

— Румене, ти ли си? — извиси глас той, без да се съобразява с никого. — А-а-а, не си ти значи… Е, кажи му на твоя шеф, че е пълен педераст — довърши разговора Димата и вбесен прибра телефона в джоба си.

Хората на Пашата, наричани още „пашите“ заради рехавите си брадички, се държаха важно и надуто, а другите се бяха разпръснали и подпийваха сутрешната си бира. Не се криехме от никого. Отвреме-навреме минаваше някоя полицейска кола, намаляваше леко и отминаваше по пътя си. Поли пристигна към обяд.

— Пак ли цирк? — изправи се с ръце в джобовете той до нас.

— Цирк я! — отвърна му ядосан Димата. — Бригадирите на Пашата пак се осраха.

— И какво правим сега с тая пасмина?

— Нямам представа.

Все пак трябваше да се вземе някакво решение и тъкмо го умувахме, когато изненадващо се появи нов юнак — дебел, грамаден, с поглед на недозаклано теле.

— Здрасти — представи се той. — Аз ще водя акцията.

— Ти ли? — изгледа го насмешливо Поли.

— Така ми е наредено.

Киро Японеца изобщо не беше дребна риба. Дълги години слугуваше на Карамански, а от известно време работеше за Пашата. Подробност, за която подозираше единствено Димата. Полицаите около Илиянци отдавна бяха купени и то до такава степен, че Киро влизаше в участъка, след като арестуват някого от враговете му и ги гърбеше пред очите на всички. За Поли беше пределно ясна невъзможността дебелият да се справи с акцията.