Георги Стоев - СИК

Това си беше самата истина. В организацията приятелството свършваше до първия гаф. Пък и напоследък Поли наистина го бе обзела изненадваща полицейщина и изискваше писмени обяснения от всеки провинил се.

— Знаеш ли как отървах кожата? — погледна ме хитровато Женята.

— Как?

— Казах му, че двамата с теб сме изловили някакъв непознат, който краде колите на СИК.

Направо замръзнах. Застрахованите от СИК автомобили крадяхме именно двамата със Женята и от тях си изкарвахме хляба. Нямаше никакъв непознат.

— Той върза ли се? — попитах.

— Знаеш го, че не е никак лесен. Даде ми една малка камерка, с която да запишем самопризнанията му и подробности около кражбата. И ми го рече директно: „Ако спипате някой от улицата и му теглите един бой, той ще си признае всичко каквото пожелаете. На мен ми трябва истинския крадец!“

— И к’во прайм сега?

— Издаваме го, к’во прайм?

— Пара ще падне ли?

— Трябва да падне.

На другата сутрин около единайсет часа се срещнахме отново с Женята и тръгнахме към сборния пункт на бригадите. Напоследък там се събираха изключително нови хора. Наричахме ги „пълнеж“. Обличаха се с дънки, широки ризи и маркови маратонки. Подстригваха се високо, носеха тъмни очила и се държаха крайно арогантно. Подвикваха подир всяко хубаво момиче. Поли ги беше събрал от „Пиротска“ и от дворовете на централните софийски квартали. Той не търпеше селяни около себе си. Плащаше им по двеста долара на месец, за да бъдат винаги на линия. И те толкова се забравиха, че вземаха такси дори и за разстояние по-малко и от километър. По цял ден пиеха кафе и си говореха глупости. Не познавахме нито един от тях.

Малко преди да пресечем булеварда към кафенето, забелязахме Бори. Беше около двайсетгодишен, силно плешив, поради което носеше главата си бръсната, и пращеше от анаболи. Преди време го запомнихме именно заради името му — Бори поразително приличаше на Поли. Момчето си беше якичко и доста агресивно. Някакво такси му подсвирна, след което той без да се замисли започна да го рита и да го блъска, докато таксиметраджията успя да се измъкне най-сетне невредим.

— Само така — потупа го по гърба Женята. — Винаги помни, че си борче и никой не може да те унижава!

— Ако го бях хванал, щях да му счупя главата — кимна Бори и веднага омекна. Все пак за него ние бяхме шефове.

— Ей този ще ни свърши работа! — обърна се към мен Женята.

Бори използваше за свой морален кодекс не Библията, а някаква измислена книга „Наръчник на мъжа“. Там пишеше, че трябва да говори бавно и тържествено и той точно така се изразяваше. Единствения път, когато мадама го бе поканила да танцува в някакъв бар, Бори съвсем сериозно я отблъсна с думите:

— Мъжкарите не танцуват.

Освен това избягваше всякакъв вид алкохол, вдигаше тежести до припадък и ядеше единствено висококалорични храни.

— Имаш ли си гадже? — попита го невинно Женята.

— Не, и няма да имам — отговори тържествено Бори. След което разказа невероятно сърцераздирателна история.

Брат му бил студент, но не му се ходело на някаква бригада през лятото и той отишъл вместо него. Там се залюбил с хубава женица, около петнайсетина години по-голяма от него и при това женена. Като се върнали в София я завел направо вкъщи. За радост на родителите си. Още на първият месец те я обвинили, че е крадла и тя обидена го напуснала. На всичко отгоре, установила с точност колко беден е нейният млад любовник. След като започнал да работи за нас, Бори придобил самочувствие и отново я потърсил. Хвърлил всичките двеста долара за подаръци. Мадамата отстъпила и той я чукал редовно, когато мъжът й бил на работа. Първият път се разочаровал по следния повод: тъкмо й подарил гривна за глезена, бъхтал се упорито над нея и изведнъж забелязал, че тя си лакира ноктите на ръцете. Вторият път я хванал да люпи семки. Третият път съвсем се вбесил. Бори тъкмо изпразвал бойлера, когато телефонът звъннал. Разговорът се чувал съвсем ясно.

— Как си, скъпа!

— Тъкмо довършвам една книга, миличък! Сред това смятам да изляза и да ти купя нещо за вечеря.

От този момент нататък Бори намразил жените завинаги. И решил да прекара живота си в абсолютна самота.

— Тоя е напълно луд! — подметнах аз на Женята.

— Луд е за двама — потвърди той, — обаче ще ни свърши работа. Смятай го нает!

Театралните форми се меняха с всяка минута. Тръгнахме от драма, минахме през оперета и стигнахме до водевил. Или Женята не знаеше какво точно прави, или аз не го разбирах.