Георги Стоев - СИК

И през ум не му минаваше, че повечето от тях не бяха яли дори по една кифла от сутринта и го гледаха отвън с жадни погледи как се тъпче като прасе. Бай Миле си имаше собствена философия по въпроса. Правеше се на страшен, прибираше колкото може повече от парите за себе си и не се интересуваше от никого. Той наистина си беше страшен, въпреки комичния си вид.

Преди да начене третата ракия, в заведението влезе Бабаса — сто и седемдесет килограмовия шеф на охраната на Маджо. Пухтеше като локомотив. Тръсна се срещу бай Миле и без да се бави му подаде под масата десетте хиляди долара.

— Да ги броя ли? — попита бай Миле.

— Всичко е преброено — отвърна му уморено Бабаса.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не мога. На работа съм.

— Ами сметката кой ще плати?

— Колко ти струва?

— Двеста лева — излъга безочливо бай Миле.

— Ето ти — извади от личните си пари Бабаса и пак така тежко напусна заведението.

Бай Миле го изчака да се върне отново до кооперацията на Милкана и нехайно извика оберкелнера. Сметката му не надвишаваше шейсет лева. Обаче по стар обичай той попита:

— Какво имам да ти давам тарикат?

— Както винаги нищо, господин Миле — разпери ръце онзи.

— Разбрано момче си ти — потупа го по бузата дебелака и се запъти към колата си.

Всъщност бай Миле отдавна имаше план как да отсвири Кимбата. Знаеше, че неговия ред все някога ще дойде. Този път не разчиташе на Данчо от морето и на Любо от Видин, защото искаше да ги подържи по-дълго време гладни. От опит знаеше колко са свирепи изоставените кучета. Напоследък Иван Кубето също му се губеше. Правеше се на бизнесмен с някакви дребни кръчмички, от които губеше повече, отколкото печелеше. Вечерно време обикновено се напиваше с новия кадър Мени от „Дружба“ и оставаше да спи при него. Намери ги в някакво кафене.

— Какви ги дробите бе, тъпанари? — звънна им по мобилния телефон той.

— Черпим се — отвърна му кротко Мени.

— Чакайте ме там, сега ще дойда да ви взема — нареди дебелакът. Той не беше се спрял случайно на тях. Живееха на вход разстояние от Кимбата и го виждаха всеки ден. Нямаха нужда да проучват нито навиците му, нито местата по които минават, още по малко да се крият. Те просто бяха добрите комшии.

Бай Миле ползваше две коли — бронирания мерцедес „Чичоне“ на Маджо и една червена S класа. Возеше се обикновено в S класата, защото хващаше окото, пък и нямаше никакви страхове за себе си. Забра Иво Кубето и Мени от кафенето, след което нареди на шофьорите да карат към Боровец. Там вече го чакаше Туцо Дебелия. Кръщелното му име беше Янко, но никой не го наричаше така отдавна. Всички знаеха, че е личен слуга на бай Миле и управлява неговите чайни. Туцо също обичаше да се хвали с приятелството си.

— Ще извикам бай Миле и тогава ще видите вие какво става! — плашеше той хората около себе си.

Пристигнаха по мръкнало и Туцо веднага ги въведе в най-добрия ресторант. Познаваше отдавна вкусовете на бай Миле. Трапезата ги очакваше с многобройни мезета, всякакъв вид алкохол и всевъзможни лакомства. Ето ти хиляда долара да платиш тока и к’вото има там друго, подаде на управителя си парите бай Миле.

— Няма да стигнат доникъде — плахо ги пое Туцо.

— Стигат, не стигат — толкова. Оправяй се!

Бай Миле предпочиташе ракията пред всякакво друго питие, но когато се налагаше да се прави на важен поръчваше кана с уиски. Вътре изливаше бутилка прясно мляко и така пиеше питието пред смаяните погледи на всички около него. Поглъщаше го като кладенчова вода. Срещу него кротко седяха Мени и Иван Кубето, преглъщаха на сухо пред две чаши ракия и се чудеха как да се измъкнат.

— Я ела тука, бе — изпъна се бай Миле и привика без да се обръща Туцо. — Къде е певицата?

— Отиде си — повдигна рамене онзи. — Нямам пари да й плащам надницата.

— Абе няма, отиде си! Качваш се на колата и заминаваш да я докараш от Самоков! На мен долари ми шават в джоба!

Бай Миле обичаше да се весели с много хора и наистина след като докараха певицата наоколо живна. Заведението се понапълни. Дори двамата тулупи срещу него леко се ококориха.

— Туцо… — вдигна отново ръка дебелакът. Организацията забраняваше да се продава дрога в заведението, но той знаеше съвсем сигурно, че неговият човек пробутва кокаин. — Я, дай от онова бялото, да повдигнем малко настроението.

— Готово, шефе — фръцна се управителят и само след секунда деликатно му пробута в шепата пакетче кокаин.