Георги Стоев - СИК

— Милкана е сготвила свинско с картофи, доколкото разбрах — обърна му гръб Маджо. — Взимай тенджерата и направо почвай да мааш!

— Не съм дошъл за това.

— Спешни ли ти трябват? — извади останалите от Милкана банкноти Маджо.

— Трябват ми, ама не толкова мизерни. Нали знаеш, че сега ще събирам бандата човек по човек, ще ги храня и ще ги поя, както си е по схемата и най-малко една седмица ми е нужно да ги подготвям.

— Добре де, колко искаш? — изтегна се на дивана Маджо. След две-три чаши уиски, той винаги проявяваше щедрост. Пък и бай Миле, въпреки простащината си, му беше симпатичен.

— Твърда сума, братко!

— И колко ти е твърдата сума?

— Десет хиляди долара.

— Имаш я — отпрати го небрежно с ръка Маджо. Гледаше да го махне час по-скоро, за да не се заварят с Генерала. — Иди в ресторанта отсреща, ще ти ги донесат след половин час. А после ще мина да ти платя и сметката.

— Така става — ухили се бай Миле. — Да знаеш, че много обичам свинско с картофи, ама сега нямам време — измъкна се през вратата той.

Генерала пристигна час по-късно. Обиколи хола и гордо си показа часовника.

— Англичанин — вдигна показалец той. По такъв начин се хвалеше с точността си, макар че в случая изобщо нямаше час за срещата.

Междувременно, Маджо се беше обръснал и излял върху себе си толкова парфюм, че миришеше на магазин за парфюмерия. Въпреки това умората от тридневното пиене си личеше.

— В криза ли си бил, бойчик? — изгледа го внимателно Гоцев.

— Поуморен съм малко — отвърна колебливо Маджо.

— Този апартамент мирише на хубава жена. Ако не бях гей, щях да ти я отнема тази Милкана, да знаеш!

— Е, началник…

— Ами Димата навсякъде разправя, че съм педераст.

— Той те напсува и на днешното общо събрание — изтърси Маджо.

— Не се учудвам. Дори бях сигурен.

— Пашата ли ти каза?

— Виж к’во, Младенчо! Пашата никога не ми е казвал нищо от това, което вие си говорите. Научавам го единствено от теб. Я ми кажи какво ти е продал, че си му толкова ядосан?

— Да ми продаде ли? — изненада се Маджо. — Ние нямаме такива взаимоотношения.

— Не ме разбра добре — погледна го косо Генерала. — Винаги съм му казвал, че трябва да купува, вместо да продава. Много приказки само на пазара…

— Ясно — кимна Маджо.

В хола съвсем се смрачи и двамата мъже останаха повече като силуети, отколкото като живи хора. Всъщност май вече си бяха казали всичко, заради което се срещнаха. На Маджо, разбира се, не му минаваше дори през ума да отпрати Генерала, а Генерала внезапно се приближи до него и надникна в очите му с благ поглед:

— Винаги съм мислел, че имам телепатична връзка с теб. Искаш ли да проверим дали съм прав?

— Да проверим — съгласи се Маджо.

Генерала взе едно листче хартия и написа на него отчетливо с едри букви „Кимбата“. После спокойно го изгори.

Бай Миле се настани в ресторант „Пчела“, откъдето много добре се виждаше входа на блокчето. Видя как пристига Генерала, заобиколен от охраната на Маджо, как го вкарват във входа и как отново се връщат по местата си. „Тия ще обсъждат моите пари, да го еба!“ — рече си той и положи пистолета си върху масата.

— Какво ще желаете, господин бай Миле? — наобиколиха го тутакси всички сервитьори и започнаха да кръжат около него като панаирджийска въртележка.

— К’во давате? — изтегна се на стола той.

— Предлагаме нещо съвсем ново. Печено месо от кенгуру и щраус.

— К’во беше това кенгуру, бе? Някакъв австралийски заек, май?

— Не е точно заек — огъна се оберкелнерът. — Едно такова дето подскача и носи малкото си в корема като в торба.

— Ще го опитам. Ама първо ракията със салатата.

— Готово, господин бай Миле!

Сервираха му на секундата и докато се огледат, той вече беше изял печеното кенгуру и бутовете от щраус.

— Това няма да ви го плащам — разсърди се бай Миле. — Нищо не струва. Пригответе ми тава с кебапчета и кюфтета и ми донесете още една ракия.

— Готово, господин Миле! — хукна веднага да изпълнява задачата оберкелнерът.

Момчетата от охраната стояха пред ресторанта и оглеждаха внимателно всеки нов посетител. Бай Миле не ги броеше за хора. Плащаше им минимални надници, най-много по шестстотин лева на месец. При това, не повече от два пъти в годината.

— Виждаш ли ги тия моите? — хвалеше се той на съдружниците си. Държа ги гладни по половин година, но никой не смее да ме напусне. Любов, к’во да правиш! Иначе им скъсвам главите като на пилета!