Георги Стоев - СИК

— А колко ще ми плати другарят Сталин?

— Нищо. Ти си гражданин на държавата. Колкото за теб, толкова и за другите.

Поли се облегна на стола дълго наблюдава как светлината се свлича от прозорците и над София идва нощта. До този момент дори не беше му минавало през ума, че ще седи в приемната на един от съакционерите си цял ден, за да го приемат. Още повече, когато трябваше да поеме огромен риск.

— Даваш ли си сметка какво ще стане?

— Ще бъде добре за всички нас.

— А кой ще понесе отговорността?

— Каква отговорност?

— За сделката.

— Както се случи.

— Може ли да пратя други да я подпишат?

— В никакъв случай — подскочи Маджо. Той процеждаше думите си през зъби: — Сделката я подписваш само ти.

— А кой ще понесе евентуалните загуби? — просъска Поли.

— Който изпадне от каруцата. Ти си богомолец, братко! Бог ще ти помогне каквото и да направиш.

— Не намесвай името, Христово!

— Не аз съм следвал богословие, а ти!

— Слушай, мой човек — навдигна се от стола Поли, така че касетофончето да може да запише всяка дума. — Искаш да убия Дебелия Андро, нали? Това струва пари. Никакви дивиденти не ме устройват.

— Ще го убиеш и ще си сядаш на задника! Ние сме едно цяло и ти си част от нас! — побесня Маджо. После изведнъж се усети и отново върна конспиративния тон: — Глупости говорим, Поли. Ако всеки от нас си свърши добре работата, може и да се намерят пари!

На Поли повече не му трябваше. Напусна офиса без да се сбогува с никого.

Отношенията между Маджо и Маргина бяха твърде сложни. Първият поддържаше връзките с Гоцев и изграждаше имидж на бизнесмен от европейска величина. Вторият обаче беше истинското лице на фирмата, страшилище за улицата и кошмар за полицаите. Всеки от двамата изпитваше респект от другия, но очевидно се обичаха. Всъщност Маджо държеше сделките с петрола, които носеха големи пари, но ги делеше с останалите акционери. Нямаше никаква официална длъжност. А Маргина се водеше президент на застрахователното дружество. И там командваше еднолично.

— Чуй ме сега, Маргин! — предупреждаваше го преди всяко общо събрание Маджо. — Може и да ти се поскарам пред другите, обаче трябва да ми пазиш авторитета. Тая пасмина се държи здраво само с единоначалие.

— Върши си работата — повдигаше равнодушно рамене Маргина. На него никой не можеше да му бъде началник. Знаеше го той, знаеха го и другите.

Димата не вярваше на никого от съдружниците си. Съзнаваше прекрасно, че са го приели във фирмата поради благоволението на Маджо, но никак не му се вярваше то да е вечно. Виждаше добрите качества в Маргина — смелостта, куражът, с който се изправяше срещу всяко предизвикателство и в известен смисъл доблестта му, но също не му се вярваше това да е вечно. На останалите не обръщаше никакво внимание. Всъщност Димата попадна в компанията предимно заради личните си качества. Въртеше с лекота невероятни интриги и в главата му винаги имаше поне две резервни комбинации за печелене на пари. Беше умен и находчив, което го правеше нужен. Но беше също така коварен и недоверчив, което го правеше опасен. Едноличната му фирма стана надзорник в застрахователната компания. Нито една сделка не можеше да мине без негово знание. Така получи пълен контрол над потока от пари, без да се води официално втори човек.

Сравнен с него Маргина изглеждаше като кротко и добро момче от провинцията. Това разбира се, не беше вярно. Маргина все още се изживяваше като бивш полицай, уважаваше реда и се отнасяше добронамерено към бившите си колеги. Никой не смееше да му поиска пари, обаче се случваше той сам да спре край някой патрул и да хвърли пачка долари:

— Да има за дечицата…

Офисът на застрахователната компания разполагаше с президентски кабинет, в който Маргина приемаше само официални гости. През другото време стоеше в общата стая на Поли и Димата и си убиваше времето с празни приказки. Всъщност голямата работа вършеше Поли. Другите спяха до обяд, прескачаха до офиса, колкото да напомнят, че са шефове, избираха си някоя приятна кръчма за следобеда и се връщаха привечер. Нямаха представа, че Поли записваше всеки техен разговор. Той се стремеше да знае всичко, което става във фирмата и наистина бе най-информиран от всички.

В един прекрасен ден на Поли му се наложи да излезе спешно. Маргина тъкмо беше дошъл на гости. Димата отваряше бутилка уиски. Поли бързаше, обаче не забрави да включи касетофончето. На другия ден чу следния разговор: