Георги Стоев - СИК

Венци нямаше никаква заслуга. Остави ни двамата с Никеца да свършим черната работа и се появи едва когато дойдоха парите. На всичко отгоре Пепи ни огледа голите гърбове и изненадан възкликна:

— Вие да не сте били при една пичка бе, симпатяги! Не бях забелязал белезите по моя гръб, но видях тези по гърба на Венци. Явно Мелания ползваше един и същи почерк.

Напуснахме фитнеса без да си кажем повече нито дума. Всеки се качи на колата си. Единствено Амигоса изглеждаше безкрайно щастлив.

Аз имах някаква дребна, но неотложна работа и се прибрах късно вечерта. Имах навика да оставям колата далеч от блока и винаги на различни места, като преди това обикалях района, за да го огледам. Венци не знаеше това. Забелязах го веднага. Беше легнал в градинката пред входа ми с автомата „Судаев“ и ме чакаше. Аз обаче нямах намерение вече да се прибирам. Качих се на Бистрица и си наех стая в хотела.

Тази нощ беше една от най-кошмарните в живота ми. Близък приятел искаше да ме убие. Венци очевидно беше влюбен в Мелания. Аз също я исках. Тя се оказа права — всички се връщаха при нея. Ако трябваше да постъпя разумно, бях длъжен да съобщя за конфликта в бригадата и там да решим въпроса. Все пак бях член на организация. Организация, която от известно време започнах да ненавиждам.

Денят ми започна трудно. Събудих се с мрачни предчувствия и докато минах през утринния тоалет си мислех най-лошото. После започнах да се подготвям за това, което ме очакваше. Първо обух дънките, след това навлякох пуловер и над тях шушляков панталон и шушляково яке с два големи джоба. Чак тогава сложих латексовите ръкавици. Те ми бяха нужни, за да разглобя пистолета „Макаров“ на части, да изтрия всяка една от тях, а след това и патроните. Не трябваше да има никакви отпечатъци. Аз не съществувах.

Идваше ред на резервното оръжие — револвера „Smith & Wesson“. Той нямаше как да откаже. Него също разглобих и почистих, за да не оставя следа от присъствието си. Едва тогава тръгнах. Вече знаех какво ми готви деня.

Разплата с Венци.

Късно вечерта паркирах далече от неговия блок. Скрих се в храстите и зачаках. Венци се върна след полунощ. Предварително бях вдигнал предпазителя, защото тишината издаваше всеки звук. Спря точно там, където очаквах. Известно време колата остана на мястото си, сякаш бе мъртва. После изненадващо се отвори дясната врата и от нея слезе Мелания.

Гоцев не се чувстваше уютно в Гърция. Изпитваше известна привързаност към момчетата, но трудно търпеше простотията им. Все пак повече от живота си бе прекарал под маската на дипломат и то не къде да е, а в САЩ. Върна се в България и още на третия ден потърси среща с Дебелия Андро.

— Дай ни възможност да ядем бял хляб — примоли се той. По това време беше натрупал вече милиони долари, но въпреки това се чувстваше несигурен без протекцията на Луканката.

— Какъв бял хляб? Кажи си откровено, че става дума за пари — посрещна го този път доста хладно Дебелия.

— Не си прав, Андро! Тези хлапета аз ги създадох и имам отговорност към тях.

— Това изобщо не ме интересува.

— Как така?

— Стоях зад теб години, имаше пълни протекции и в един момент се забрави. Реши, че ти командваш парада.

— Грешиш, Андро — съвсем се смали Генерала. — Готов съм да минем под твоята шапка и да правим всичко, каквото наредиш.

Гоцев притежаваше изключителен актьорски талант. Благодарение на него се задържаше във високите етажи на властта или в подножието й близо петдесет години. Знаеше, че тези номера не минават пред Дебелия, но въпреки всичко реши да опита.

— Кажи ми поне един път, когато не съм изпълнявал това, което си поискал от мен?

— Не се лигави — отблъсна го Андро. — Не ти прилича. Този път смятам да те пенсионирам завинаги.

— Завинаги ли?

— Точно така. На всичко отгоре храненикът ти хич не ми харесва.

— Кой храненик?

— Маджо или както там го наричате.

— Момчето е добро, Андро.

— Приключихме разговора! — отпрати го Дебелия. — Поздрави семейството си от мен.

През следващите два дни Гоцев не можа да се докопа за втори път до Дебелия. Андро на свой ред знаеше, че Генерала го търси, обаче изчакваше удобния момент. Той обичаше да се държи като Господ, пък и в известен смисъл се смяташе за такъв. Играеше с огромни пари и на практика с всички енергийни ресурси на държавата. Беше най-довереният човек на Москва. Генералчета като Гоцев изобщо не му правеха впечатления. Смяташе ги за дребни наемници и пешки от големия шах. На третия ден великодушно разреши да го пуснат в кабинета му.