Георги Стоев - СИК

— Дълго те мислих — посрещна благо Генерала Дебелия Андро. — Познаваме се отдавна и реших да не те оставям в калта.

— Благодаря ти — едва не му целуна ръката Гоцев. Той умееше да се прави на по-тъп, отколкото беше и по такъв начин винаги печелеше благоволението на висшестоящите.

— Нека твоите босчета се върнат и продължат бизнеса с петрола. Условието ми е едно — да се скрият в миша дупка и да не им чувам имената.

— Ще стане.

— И още нещо — изгледа Дебелия под белите си вежди Гоцев и в типичния си стил се почеса по задника: — Искам седемдесет процента от печалбата.

Гоцев си даваше ясна сметка, че неговите момчета губят позиции всеки ден извън България. За бизнеса бе изключително важно да се чува кой къде се намира и какво прави. Улицата бързо забравяше бегълците и си намираше нови герои. Затова върна цялата група от Гърция още на другия ден, след като получи разрешение.

Базата на Маджо се намираше в хотел „Аякс“, под полите на Витоша. Държеше го Жоро Гюлето — бивш гюлетласкач. Изключително прост селянин, наследил четирийсет декара ниви по тия места, които постепенно се превръщаха в безценни. Първата му работа беше да продаде половината от тях и да спретне хотела, втората да го даде под наем на Младен за седем хиляди долара на месец. Маджо, разбира се, не плащаше нито цент. Това му беше абсолютно противопоказно. Той знаеше само да взима. Изненада се изключително, когато намери нови наематели след завръщането си.

— Какво си направил ти бе? — хвана за яката той Жоро Гюлето.

— Мислех, че никога няма да ви видя — смутено се оправда онзи.

— Нали съм ти наредил да не мислиш! Това не е работа за теб.

— Сгреших, шефе.

— Имаме ли да ти даваме нещо?

— Ами по седем хиляди долара на месец…

— Смятай дълга за изчистен и оттук нататък сме ти гости. Няма смисъл да броиш нито месеците, нито годините.

Първата задача на Маджо бе да събере акционерите на общо събрание. В заседателната зала насядаха Големия Маргин, Димата, Поли, Пашата Стоил и бай Миле. Настроението беше приповдигнато, тъй като вече си бяха вкъщи. От друга страна обаче нямаха никаква представа как ще се развиват в бизнеса.

— Вижте какво, момчета — изложи им фактическото положение на нещата Маджо без да се бави. — Всичко си остава за нас, но от петрола трябва да заделяме седемдесет процента за Андро.

— Колко? — скочиха другите.

— Чухте ме добре.

— А Генерала не ни ли защити? — подскочи Маргина.

— Прави каквото може човекът. Нали знаете колко трудно се рита срещу ръжен!

— Да еба мама му да еба мръсна, гадна, долна да еба! Мръсен педераст! — скочи Димата. — Не трябваше да се хващаме с Генерала, а направо с Дебелия.

Той наистина смяташе Гоцев за гей и според много от колегите си имаше известно право.

Борбата е особен вид спорт. Тези, които побеждават на тепиха, не винаги са първи в живота. Световните и олимпийски шампиони достигаха своя връх в най-активната си възраст, а другите трупаха само злоба, комплекси и завист. Маджо беше точно от тях. Но той пък имаше друг талант. Умееше да ръководи и управлява.

Офисът му се намираше в центъра на София и представляваше непристъпна цитадела дори за съакционерите му. Никой от тези, които го посещаваха не можеше да паркира на по-малко от две преки. Съществуваше строг режим на проверка и той се обявяваше предварително. Десетина охранители претърсваха с металотърсач дори жените. Изтърбушваха им чантите, оглеждаха ги под полите, събуваха им панталоните. Маджо вежливо се извиняваше, но не отстъпваше от правилата.

Поли се появи в офиса една сутрин и се настани като всички други пациенти на наредените в коридора столове. Беше облечен както обикновено — с черните си дънки и мърлявото пуловерче. Огледа с любопитство насядалите около него бели якички, един през друг в по-скъпи костюми. Бизнесдамите направо го разсмяха. Бяха се накиприли като за модно ревю. Всички в коридора, приличащ повече на приемна в поликлиника, отколкото на бизнес-салон, очакваха от Маджо пари. За тях той беше господин Директорът. Големият бизнесмен и бъдещият собственик на Голяма международна банка, а Поли го знаеше просто като Маджо. Кирливо селянче от Силистра, станало по някаква случайност бос и отявлен измекяр на един ретрограден генерал.

От върха на аристократичното си потекло Поли гледаше с огромна насмешка целия цирк. В ранното си детство бе виждал подобна картинка пред кабинета на баща си, без да разбира за какво точно става дума. Сега знаеше, че цялото усърдие е за малко пари, за средни пари или за много пари. Учудваше го единствено факта, кой ги раздава. А ги раздаваше Маджо. Обаче си даваше ясна сметка, че в конкретния случай и той зависеше от него.