Георги Стоев - СИК

— Не искам никой да ми пречи — размаха пръст той. — С теб ще си оправим сметките, когато реша да напусна.

Така се обзаведе с офис, за който не беше инвестирал нито стотинка. И не го напусна, докато не разсипа всичко докрай.

Бившият гребец бе изключително суетен човек. Не изтърпя дори месец и започна да навлиза в центъра на София. Возеше се обикновено с две коли, заобиколен от седем-осем яки момчета. Посещаваше всеки ден любимото си заведение „Кимбо“ на булевард „Патриарх Евтимий“.

— Борчетата са мои — хвалеше се той. — Винаги ще се върнат да работят за мен. А Маджо е една мишка. Крие ми се, но намеря ли го ще го смачкам.

Бай Миле не познаваше Карамански лично. Обаче го смяташе за страшилище, както повечето от гангстерите. За разлика от Маджо той обикаляше по цяла нощ улиците и даваше ухо на всякакви слухове. Така винаги научаваше първи какво се случва в ъндърграунда.

— Появи се проблем — събуди един ден малко преди обяд Маджо той. Това не можеше да си го позволи никой друг. Единствено бай Миле беше винаги добре дошъл в този дом.

— Какъв е проблема? — почерпи го Маджо с бутилка уиски. Той имаше слабост към дебелака и разчиташе на него. Бе убеден, че когато ножът опре до кокала, бай Миле ще го забие без да му мигне окото.

— Карамански ходи по заведенията и навсякъде се заканва.

— И какво толкова плямпа?

— А бе не е много приятно.

— Не съм девица де… Слушам те! — подкани го Маджо.

— Казва, че ще те шиба — свенливо сведе глава бай Миле.

— Мислиш ли да направиш нещо по въпроса?

— Естествено. Само, че са много народ.

— И сигурно ще ти трябват спешни пари?

— Ще трябват — потвърди бай Миле. Той всъщност беше дошъл точно за това. За негово съжаление този път не улучи момента.

— Остави ме да помисля малко — излезе от стаята Маджо.

Карамански го комплексираше още от Унгария. Съзнаваше прекрасно, че трябва да се справи с него, за да продължи напред.

След микроинфаркта Маджо бързо възвърна формата си. Играеше редовно джитбол и скуош и отвреме навреме се посборваше с момчетата от охраната си. А тя вече беше доста внушителна. Движеше се с четири коли на две смени. Планът му обаче не включваше нито един от хората около него.

— Няма спешни пари, Милчо — върна се той при дебелака, който зяпна от изненада. Верен на себе си бай Миле се хвалеше навсякъде колко жизнено важен е за оцеляването на боса.

— Как така няма?

— Сам ще се справя — отпрати го Маджо. — Върви си гледай другата работа!

Вечерно време София беше все още слабо осветен и доста неуютен град. Четирите коли на Маджо паркираха пред кафене „Кимбо“ абсолютно необезпокоявани от полицията. Наскачаха единствено охранителите около Карамански.

— Спокойно — влезе в кафенето Маджо. — Кажи на момчетата си да мируват. Няма смисъл да се трепят. Ще се разправяме само аз и ти.

Карамански без съмнение притежаваше огромен артистичен талант. Не беше от най-смелите и Маджо го разбра още в Унгария. За сметка на това играеше прекрасно ролята на злодей, която всички приемаха като истинска. Създаваше впечатление на едър, здрав мъж, макар и разплут от разгулен живот.

— Да не искаш да се биеш с мен? — ухили се той на дребничкия Маджо.

— Позна.

Следващите събития се развиха сравнително бързо. Първо Маджо скочи върху Карамански и го събори. После Карамански успя да се изправи и хвана Маджо отзад. Може би смяташе, че до тук ще свърши всичко. Маджо обаче нямаше никакво намерение да се предава. Приложи му раменно хвърляне и го просна през масата. Тя се разцепи на две. Така ги завариха полицаите. Собственикът Кимбо се беше обадил навреме. Изглежда разбираше, че този път без полиция няма да се оправи.

След този побой цената на Карамански рязко падна, а Маджо утвърди авторитета си на улицата. Всички отдавна го възприемаха като бос на босовете, обаче сега вече го уважаваха и като мъж. Саморазправата му с гребеца изненада мнозина. Дори самия Карамански. Той се покри в хотел „Хранков“ лишен от уважението на собствените си хора и усилено започна да замисля отмъщение.

На Маджо това му бе безпределно ясно. Двамата се познаваха твърде добре от много години. Всеки от тях играеше ту с белите, ту с черните фигури, което в общи линии нямаше никакво значение. Знаеха си ходовете, почти до края на партията. Маджо не се съмняваше нито за миг в реваншизма на Карамански. А Карамански усещаше нарастващата параноя на Маджо. Нямаше съмнение, че скоро щеше да бъде поръчан.