Георги Стоев - СИК

Димата бе съвсем друго нещо. Хитър и коварен, с безброй комбинации в главата си. Вадеше ги, както фокусник вади зайци от ръкава си. Не случайно го наричаха „Стратега“. В двойка с Маргина двамата бяха незаменими.

Маджо се отнасяше към Стоил предпазливо и винаги с едно наум. Не отричаше бизнескачествата му, но никога не забравяше, че е човек с двойно дъно. Беше безумен страхливец, който за да се докаже пред себе си, вършеше невероятни неща. Винаги държеше резервен план в джоба. Без съмнение организацията имаше полза от него, макар че усилията да го наблюдаваш какво прави горе-долу се изравняваха с това, което правеше. Поли беше същият като него, само че значително по-лош. Все едно да държиш пепелянка в джоба си. Никога не знаеш кога ще те ухапе. Логиката на Маджо бе проста: По-добре да държи тази змия близо до себе си, отколкото да попадне в чужди ръце.

Най-странната фигура в цялата компания безспорно се явяваше Пашата. Той се появи отникъде като акционер и за него се знаеше само, че е далечен роднина на Гоцев. Маджо го харесваше много. Държеше се изключително учтиво и никога не повишаваше тон. Отстъпваше при всеки спор с Димата и Маргина. Никога не заплашваше, предпочиташе да убеждава. Смущаващ бе единствено фактът, че въпреки благото си поведение вече имаше две бригади, които безмилостно щавеха из София. Дори обекти на СИК. Едната бригада водеше Вили Културиста, а другата един бивш офицер от БОИ — Бюро за оперативно издирване към МВР — Жоро Плувката. Поведението им се приемаше като изключително некоректно. Не зачитаха никого за нищо. Дори, когато се засичаха с други бригади на СИК, лъжеха безогледно. Заявяваха връзки с конкретният ресторант или кафене от години, а всъщност познаваха собствениците от няколко дни. Маджо си даваше ясна сметка, че Пашата е подводницата на Гоцев. Никога не знаеш дали те наблюдава с перископ и кога ще изплува над водата.

Бай Миле си беше бай Миле. Маргина не можеше да го понася и постоянно го пъдеше. Маджо не му обръщаше никакво внимание, не защото не го харесваше, а защото го познаваше прекрасно и знаеше, че няма кой друг да го вземе. Затова му вярваше безрезервно.

Къщата в Гърция представляваше двуетажна постройка с няколко спални на втория етаж, голяма дневна на първия и предверие със столове за чакащи.

Дебелакът обикновено прекарваше времето си с ръце в джобовете, шетайки навсякъде. Не го свърташе на едно място. Случи се така, че той първи посрещна Гоцев. Генералът обичаше да се дегизира и в първия момент бай Миле не го позна. Видя висок, представителен мъж с очила и брадичка катинарче, загледа го подозрително и чак тогава разтвори ръце:

— Ти дойде най-сетне, повелителю наш! — нахвърли се да го целува той.

Гоцев не обичаше фамилиарниченето и с ехидна усмивка го отблъсна.

— Какво правиш, момче?

— Екстра съм, повелителю!

— Как върви чакалъка с Цеца Величкович?

— Е, женен съм вече. Не посягам на чуждо.

— Браво — ухили се Гоцев. — Ние най-сетне да се видим у жена, а ти у приятели.

Бай Миле не разбра нищо от майтапа. Той изобщо трудно схващаше всичко извън специфичните си дейности — убийства, кюфтета, червено вино. Засмя се за компания на големия бос и в същия момент видя, задаващия се по пътеката Митко Бретона.

Стоил покани Митко Бретона в гръцката къща поради една основна причина — знаеше, че не си поплюва и че е единственият човек, на когото без да му пука ще се изправи срещу Големия Маргин. Всъщност Митко нямаше респект от никого. Неговите приятели от УБО му помогнаха да развие верига от казина в Унгария и той ги ръководеше доста успешно. Все още го залъгваха, че има проценти в петролната фирма, въпреки че в последно време не получаваше вече никакви дивиденти от нея. Стоил прибираше печалбата. Кълнеше се, че защитава интересите му, а в действителност ги предаваше. Интересуваше се изключително от себе си.

Стоил правеше голяма грешка. Той не подозираше колко много се е променил и поумнял Бретона. Може и да не знаеше за всички интриги, но познаваше механизма на интригантството в българските групировки. Не бе имал вземане-даване с Генерала, макар че двамата се бяха виждали. Пък и имаха достатъчно информация кой е единият и какъв е другия. Дегизировката на Гоцев изобщо не заблуди Митко.

— О, Генерале — провикна се към него той. — Какво си обрасъл като зъл пес около мъдете?

— Маджо ще ти обясни — засегна се генералът. Той не беше свикнал на такова отношение. За Митака обаче Маджо не представляваше нищо. Изненада се безкрайно много, когато разбра как е станал бос на босовете. Познаваше го от борбата и от „Магурата“ без да го смята за някаква съществена фигура.