Георги Стоев - СИК

— Защо не ги разстреляте и двамата тогава? — изненадващо се съгласи Амигоса.

— Защото труп пари не връща — сряза го Венци. Това, като че ли укроти Чейнчаджията и го върна на земята. Беше изключително скръндзлив, но все пак ни възстанови десетте хиляди марки, които бяхме похарчили дотук. Поли също загуби търпение. Привика ме в офиса и за първи път ме посрещна по-изнервен от обичайното си състояние:

— Какви ги вършите, Жоро? Мина цял месец…

— Оказа се по-трудно, отколкото си мислехме. — отвърнах му аз. След което му разкрих плана си.

— Няма лошо — съгласи се поуспокоен той. Замисли се за миг, подари ми една от редките си усмивки и намигна: — Какво ще кажеш, ако вземем всичките пари?

— Нали знаеш, че ако онези се обадят на ченгетата, ще ни заковат като пирони при взимането на парите? Друга работа е Пепи да си ги получи сам. Той поне има записна заповед.

— К’во ми пука? Измислете нещо! Не забравяйте, че четиридесет процента са сто и шейсет хиляди долара, което значи осемдесет за вас и осемдесет за мен, а четиритотин хиляди са по двеста за всеки.

— Както кажеш.

— И още нещо — спря ме на вратата Поли. — Дал съм ви хубава работа, но ако не я свършите в най-кратък срок, ще я прехвърля на Женята.

Не скрих нищо от разговора си с Поли пред Венци. Проблемът беше, че трудно ни се удаваше да заснемем сутрешното отиване на детето в детската градина. Аз изобщо не можех да стана толкова рано и затова разчитах на Венци. Разбрахме се още на другия ден той да ги заснеме. Към единайсет часа го потърсих по телефона, за да проверя дали е свършил работата. Никой не вдигна. Мен и без друго вече ме гонеше параноята, затова веднага отидох у тях. Първо звъннах, сетне започнах да ритам вратата, докато Венци ми отвори.

— Изкара ми акъла — навиках го аз. — Имаме ли снимки?

— Нямаме — наведе глава Венци. — Снощи бях в кафенето при Мели и се успах.

Обикновено владеех нервите си, но този път ги изтървах. Освен пари щяхме да загубим и доверието на Поли. Зарязах Венци и хукнах към кафето. Намерението ми беше съвсем директно да заплаша Мелания, че ако продължава да омайва Венци ще и се случи най-лошото. Нямах представа точно какво. Просто трябваше да я отстраня от моя приятел.

Кафенето пустееше и на входната му врата висеше табелка „Затворено“. Това изобщо не ме спря. Минах през задния вход и измъкнах Мелания направо от леглото.

— Здрасти — посрещна ме с типичния си напевен глас и спокойствие тя.

— Слушай ме внимателно и настоявам всичко да си остане между нас!

— Така да бъде.

— Искам да оставиш Венци на мира, защото не може да си върши работата. И да не се държиш като мръсница.

— Мръсница съм, вярно е! — разтегли думите тя в типичния си стил. — Само, че хубава мръсница…

— Вместо да ни пречиш на бизнеса, помисли за бъдещето си — вече по-кротко продължих аз. Дори седнах на един от столовете.

— За бъдещето мисли мъжът ми.

— Чука не ти е никакъв мъж. Той си има семейство и три деца. Никога не се е развеждал, за да се жени за теб.

— Няма за кого друг да се хвана. Вие сте организирани бандитчета. Днес ви има утре ви няма.

— Не бъди толкова сигурна. Старият тарикат може да гушне босилека много преди нас. И тогава ти отново ще излезеш на пистата.

— Мислиш ли? — разтегна съвсем думите Мелания.

— Сигурен съм.

— Тогава ще те послушам. Смятай Венци за свободен. Още от тази вечер.

На Карамански му писна да се крие в затвора и реши да го напусне. Не че му беше лошо там. Шмъркаше си на воля, пък и не минаваше седмица без да му домъкнат някоя курва. На всичко отгоре го пазеха.

Първата му работа след като излезе бе да се огледа и да види кой в какви позиции е в момента. Веднага забеляза, че СИК е здраво организирана и поне в този момент трудно пробиваема. ВИС му изглеждаше доста разклатена. Освен това Жоро явно не искаше да влиза все още в никакви конфронтации. Затова атакува там. Прати да отвлекат Владко Малкия, който държеше няколко силни заведения в „Надежда“ и владееше целия квартал.

— Подписвай, че ми прехвърляш целия си бизнес! — плесна му шамар той.

— Ама как така?

— По най-обкновения начин и пред нотариус — посочи той един едър, остриган нула номер мъж, който седеше готов да удари печата.

— Не искаш ли да работя за теб?

— Хич не ми трябваш — напъди го Карамански. Само след седмица с типичната си наглост той превзе хотела на Хранков в Суходол. Нанесе се там с всичките си мангали, рецидивисти и боклуци, след което безцеремонно нареди на собственика да изгони другите гости: