Георги Стоев - ВИС

Гоцев познаваше както качествата, така и слабостите му. Бившият „куфар“ не можеше да го заблуди с постоянните отпуски по болест и с мечтата да се пенсионира преждевременно. Освен всичко друго, на Венко му беше малко съвестно, че набутва Черешара в тази игра. Съвсем малко. Все пак собствената кожа е винаги по-близо до тялото, отколкото чуждата.

Гоцев пристигна навреме. Появи се в тъмночервен анцуг с бели кантове отстрани. Такива раздаваха само военните.

— Много си спортен, началник! — тутакси се подмаза Венко. — Ще трябвам ли за по-нататък.

— Заминавай! — пренебрежително разреши генералът. Повече го интересуваше младежът пред него.

Гоцев внимателно го разгледа преди да започне разговора. Момчето наистина вдъхваше доверие. Освен това имаше някакво скрито обаяние. Излъчваше особен чар.

— Казвам се Васил — подаде самоуверено ръка той.

— Ти си от Кюстендил — римува весело Гоцев.

— Така е.

— Как беше в Унгария? Разбрах, че там си бил тартор на борците.

— Всички бяхме равни.

— Тук обаче ще ти се наложи да станеш тартор!

— Щом трябва…

— Така те искам, момче! — ухили се Гоцев. — Събери група юнаци, които няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целите си. Колкото повече, толкова по-добре.

— И какво ще правим?

— Каквото си искате. Тъпите демократи разсипаха всичко, което бяхме постигнали за четиридесет и пет години. Трупат мангизи на наш гръб.

— Е?

— Накарайте ги да плащат за възможността да развият бизнеса си и поддържайте стреса им всеки ден. Не им искайте малко. Искайте им половината, а понякога всичко. Наплашете ги така, че да ви го дават доброволно.

— Борчетата не са лоши хора — плахо възрази Черешара.

— Не ме интересува — ухили се Гоцев. — Трябва да витаят легенди за вашата жестокост и отмъстителност. Мангизлиите да се напикават нощем само като се сетят за имената ви. Няма да имате проблем с парите. От теб се иска да подбереш подходящите хора.

— Какво правим с куките и милиционерите?

— Това е моя грижа.

— Но вие нямате власт? Как ще ни защитавате?

— Заблуждаваш се, момче! Тайните служби не пенсионират никого, но и никога не излизат от властта.

— В Унгария работех за Каро. Не мога да се отърва от него?

— Кой е той?

— Гребецът Карамански.

— Ще го оставим набързо по бански — изсмя се развеселен Гоцев.

Васил не посмя да попита как точно ще стане това. С поведението си генералът създаваше впечатление за огромна мощ. Виждаше се с просто око, че за него всичко бе лесно, възможно и изпълнимо.

— Приемам — подаде му отново ръка Черешара.

— Има си хас да откажеш! — направи се, че не забелязва жеста Гоцев. — Аз ти предлагам неща, за които не си мечтал. Правя те шеф на подземния свят — вдигна се генералът и отръска кантовете на червения анцуг.

Точно в този момент Васил окончателно разбра, че единствено смъртта може да го отдели от хорото, на което се е хванал.

Казармата лоша или добра свърши. Прибрах се и веднага заминах на спортен лагер в Созопол. Базата бе в окаяно състояние.

— Няма бъдеще вече в борбата — седна една вечер до мен малкият Кашон.

— Така е — съгласих се аз. — Трябва да си търсим хляба на друго място.

Големият Кашон пристигна няколко дни по-късно. Караше лада седмица, на която се радвахме като малки деца. Разглеждахме дори чистачките на фаровете като чудо невиждано. После наруга брат си заради мързела му, вкара го в залата и го пребори неколкократно. Почти го наби. Показа му как трябва да се защитаваш и как трябва да побеждаваш.

Два дни по-късно в лагера пристигна Васко Бореца. Подари ни двайсет чифта борцовки — обувки, без които борците се чувстват несигурни на тепиха. Ние вече гледахме на него като на мит. Славата му на рекетьор от нашите среди ни даваше допълнително самочувствие. Освен това той наистина обичаше борбата и беше щедър. Изглеждаше забележително за онова време. Подстриган канадска ливада. Облечен в анцуг с националния трикольор вместо кант и с маратонки „А“. Останахме зашеметени. След тренировките Васко се отпусна на пейката около тепиха самотен като обрулен лист. С просто око се виждаше, че му е мъчно за годините, прекарани в спорта. — Как си? — седнах до него.

— Всякак — отвърна ми неопределено той.

Познавахме се отдавна, но не бяхме близки. Пък и разликата в годините не бе за подценяване.

— Трябва ми работа — осмелих се аз.

— Борбата не ти ли стига?

— Не е същото, което беше.