Георги Стоев - ВИС

— А какво ще правим с тази пасмина когато забогатее? — погледна го съвсем сериозно този път генералът.

— Ще я унищожим с лекота — засмя се Андро. — Можем да им дадем пари, за да кротуват. Можем да ги затворим. В крайна сметка можем да ги изселим.

Гоцев слушаше със сериозен вид, но вътрешно се подсмихваше. Удивляваше се как може подобен наивник да разполага с финансовия ресурс на цялата партия. Познаваше престъпността в Съединените американски щати. Прекрасно знаеше, че никой не може да се оправи с големите пари. Поне до този момент нито една държава не бе успяла.

— Добре — съгласи се той. — Какво по-конкретно искаш от мен?

— Искам да създадеш структурите. Новите мафиоти няма да имат проблеми с парите. Дори да са прости цървули, с твоето влияние и с финансите на хората, които представлявам, още утре ще се събудят босове.

— Тази работа ще свършат само борците.

— Борците ли? — изненада се Андро. — Те нямат достатъчно ум за подобна дейност.

— Не ги познаваш — отвърна му генералът. — Може да са селянчета, но амбициите им са огромни и са изключително задружни. Приличат на сицилианците.

— Ами хубаво — съгласи се дебелият. — Аз също познавам един от тях, викат му Илия Зъбчето. Струва ми се голям боклук. От УБО ни изпревариха и го напълниха с пари.

— Съгласен съм с теб. Момчето не струва пет пари, но по-трагичното е, че пазвантите на властта правят зад гърба ни собствена организация. И за това си виновен, ти, драги! Защо ги остави безконтролно да разполагат с толкова много средства?

— Кой ме е питал? Гръбчев, а след него и Кашев бяха много влиятелни и се ползваха с личната протекция на Тодор Живков. Измислиха нововъведение в схемата и ми отнеха парите. Обаче и ти, и твоята Държавна сигурност също не свършихте нищо. Сигурен съм, че нямате внедрен човек в техните среди.

— Не е моя вината — озлоби се внезапно Гоцев. — Обаче съм подготвил такъв гангстер, че техният лигльо Илийчо ще се посере като разбере.

— Договорились! — не се стърпя да употреби любимия си русизъм Андро. Следваше с огромни усилия генерала по стръмната уличка на гърба на руското посолство.

— Не сме още! — отвърна сухо Гоцев. — Искам позиции в горивата, както и връзка с контрабандните канали.

— Имаш ги!

— Затова ще отговаря един мой далечен роднина и бивша барета. Все още не е достатъчно брутален, но след като усети вкуса на големите пари, ще се обучи. Вярно момче.

— Добре — успокои се Андро. — За контрабандните канали имаш ли човек?

— Естествено, при това изключително подходящ. Абсолютно животно. Препоръча го онова леке Боби Радев.

— И той ли е борец?

— Какъв друг? Наскоро излезе от затвора. Помаче от някакво ловешко село.

— Помак ли? — искрено се учуди дебелакът. — Винаги си твърдял, че мразиш малцинствата.

— Този ми трябва, за да утъпче пътеката. После ще видим.

Андро наистина се боеше от генерала, но нямаше алтернатива. Нищо на този свят не ставаше лесно. По-важното бе, че вече започваха истинска работа.

Генерал Гоцев седеше на закътана маса в градината на ресторант „Ловен парк“. Извървя пътя дотук пеш, направо през гората. Предпочиташе парковите квартали на София. Правеше срещите си недалеч от жилището си. В центъра ходеше само, когато имаше неотложна работа. Сега чакаше Боби Радев.

Той бе особен човек. Борец от изключително висока класа, легенда в борбата. Държавна сигурност го вербува още преди двадесет и пет години, а Гоцев работеше с него от петнадесет. Назначи го в отдел „Ценности“, след което му изпусна юздите.

По-талантливите български художници и скулптури обичаха да се правят на дисиденти, това нямаше нищо лошо, но Боби имаше задължението интелигентските напъни да стават без изхвърляния. Приобщи се към тях лесно. Приеха го като честен и почтен човек, както и като голям спортист, който можеше да носи много на пиене. Той наистина издържаше повече от всеки друг. Художниците се нафиркваха бързо, псуваха властта, а Боби записваше тайно разговорите с касетофон.

— Комунягите харесват най-тъпата ми картина, но на запад могат да минат други две — доверяваше му един от известните сред тях. Наистина имаше талант. За съжаление нямаше характер.

— У нас пазарът на художествени произведения е до точката на замръзването — убеждаваше себе си и цялата маса близък на него приятел. Също талантлив, но предпочиташе да тиражира графичните си творби, вместо да рисува масло.