Георги Стоев - ВИС

— Колко искате за визитата? — попитах ченгетата аз.

— Колкото дадете — ухили се младото ченге.

— По сто лева на човек — предложи Марин.

— На мен двеста — обади се дъртото ченге.

— Ти трябва да ми платиш — обади се Илиян. — Отнесе яко ебане от здрав пич, какъвто не си срещал.

— Ще ви арестуваме — започнаха да се обличат полицаите. Бяха изключително смешни.

— Арестувайте ни — показах им гилзите аз. — Ние ще обясним къде сте стреляли.

— Не сме стреляли ние.

— А има ли кой да ви повярва? — Вие сте добри момчета и момичета — тръгна към помирение дъртото ченге. Всъщност той едва ли имаше и трийсет години. — Що не се разберем като хората.

— Хайде, омитайте се! — не издържах аз и ги изхвърлих като пачаври.

Купонът се скърши изведнъж и всички загубихме хъс за други лудории. Не ни беше за първи път.

През отпуската всяка вечер с Венци бяхме в казиното на хотел „Плиска“. Там вече работеше Андрейчо. Водеха го като охрана на входа, но по-скоро беше портиер. До него стоеше мълчалив и здрав тридесегодишен мъж. С времето се опознахме и от оскъдните му реплики разбрах, че е бил барета във Враня. Дори състезател в националния отбор по карате. Наричаха го Румен Греблото, защото през юношеските си години бил гребец.

— Защо напусна баретите? — попитах го една вечер.

— В такива поделения няма безопасни акции — трябва да разчиташ сто и двайсет процента на човека до теб и на този, който ти пази гърба.

— А ти защо не разчиташ?

— Скапа се поделението. Повече от момчетата станаха престъпници. Започнаха да излизат в бойни екипировки и маски, както се ходи на служебни акции, но ограбваха магистрални тирове със стока или преминаващи през България богати чужденци.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно. Връзката им с митничарите бе публична тайна. От митницата им подаваха имената на колите, които си заслужаваше да бъдат ограбени.

— Ти защо не си участвал в тези акции? — обърна се Венци към него.

— Още един път ме попитай и ще ти извия врата — разгневи се Румен.

— Какво толкова съм казал?

— В една държава щом полицаите станат престъпници, тежко и горко на всички.

Една вечер при нас се отби треньорът му по карате. Бяха връстници, но Румен се обръщаше към него само с „тренер“, което говореше за сериозно уважение. Името на треньора беше Бойко, а прякорът му Боко Тиквата. Така го наричаха хората от най-близкото му обкръжение. Заради твърдата му глава. Той пък наричаше Румен „Паша“. Причината беше съвсем елементарна. Румен поддържаше характерна за турските паши от старите снимки брада. Твърдеше, че била неговата запазена марка. Боко току що се бе уволнил от пожарните подразделения на МВР. Хареса ни започна често да излиза с нас. И ние го харесахме, макар че се държеше наставнически.

— На грешен път сте, момчета! — заяви един ден той. — Трябва да се върнете отново към спорта.

— Борбата ни погуби здравето — отвърнах му аз. — Не ни даде нищо.

— Тогава се заеми с бизнес. Обидно е да останеш беден в този богат свят.

— Какъв?

— Аз организирам охранители. Това мога, това правя. Смятам, че и на вас ще ви отива.

— В никакъв случай! — избухнах.

— Сега не сте съгласни с мен, но някой ден горчиво ще съжалявате — приключи Боко.

Румен мълчеше отстрани. Не каза дума. Просто се виждаше, че портиерската работа никак не му е присърце.

Една вечер голяма група подпийнали цигани, окичени в злато, напираха да влязат в заведението. Румен беше на смяна. Застана пред тях и заяви, че няма да ги пусне, защото са мотани. Те веднага организираха тълпа. По цигански обичай започнаха да отправят един през друг неразбираеми обвинения. Аз Венци и Андрей бяхме наблизо. Можехме да ги разпилеем начаса, още повече нямахме никакви други развлечения за вечерта. Тогава се появи Боко.

— По-кротко, момчета! — спокойно се обърна към тях той. — Приятелят ми ви обясни, че не можете да влезете в казиното в това състояние. Ако имате някакви претенции, да минем зад хотела.

Говореше с напълно нормален тон. Дори дружелюбно. Но в начина му на изразяване се чувстваше заплаха и циганите с животинския си инстинкт доловиха това. Направо изтрезняха. Смутолевиха нещо като извинение и си тръгнаха мирно и тихо.

— Благодаря ти — сдържано стисна ръката му Румен. След което отиде до тоалетната.

— Не си мислете, че Пашата се уплаши — усети нашето разочарование Боко. — Той е по-див и необуздан от вас, затова се намесих.