Георги Стоев - ВИС

— Няма да ме видиш! — обеща откачил от страх онзи и кой знае защо добави: — Само не казвай на мама!

Явно беше истински дебил, не по-малък от Петко. Захвърлихме го в канавката и си тръгнахме. Същият Петко, обаче ми даде ценен съвет:

— Ако искаш да изкарваш повечко пари, идвай в офиса към 12 часа — каза ми той. — По това време ходим да търсим нови обекти.

С него не бяхме в една група, но другите момчета още на следващия ден споменаха за нов китайски ресторант, някъде в Лозенец. Намерихме мястото веднага. Собственикът го беше разположил на долния етаж на къщата си. Изглеждаше доста прилично. Заварихме истински китайски готвач да се върти около два казана и веднага ги обърнахме. Чорбаджията тутакси дотича от горния етаж. Изтръпна като ни видя.

— Влизай в колата! — срита го един от нашите.

— Що бе, момчета? — опъна се той.

— Много питаш — набутаха го другите на задната седалка и му наведоха главата, за да не вижда къде отиваме.

Това в общи линии нямаше значение, защото в крайна сметка щяхме да стигнем до офиса на ВИС. Правихме такива номера от психологическа гледна точка. Някои от „клиентите“ дори се попикаваха от страх.

В офиса ни посрещна Тони, който се водеше директор по търговската част. Той беше бивш сервитьор и Васил му имаше пълно доверие, защото в гладните години бе застанал твърдо зад него. Когато Бореца се върнал от Унгария, заварил апартамента си празен, като кафез. Жена му го беше напуснала заедно с цялата мебелировка. Тони живееше под него и му даде шест стола, — на които да спи. Такива жестове не се забравят.

— Колко печелиш, тарикат? — попита уплашения — собственик той.

— Пет хиляди марки на месец — опита се да излъже онзи.

Ние го бяхме наритали достатъчно в колата, за да ни признае, че изкарва над десет хиляди. Пък и на Тони такива не му минаваха. Почти целият му живот се изчерпваше с бакшиши и ресторантьорски сметки.

— Пет хиляди вземаш само от салатите, мухльо! Не ме лъжи!

— Десет хиляди — призна си онзи.

— Това значи петнайсет хиляди. Ще ни даваш десет от тях.

— Много са ми.

— Виждаш ли ги тези изгладнели вълци — посочи ни тогава Тони. — Десет хиляди или веднага те качват на Витоша.

— Както кажеш — клекна собственикът. Междувременно секретарката съвсем равнодушно попълваше типовете договори, в които трябваше да се нанесе само името на клиента и сумата. Така не се губеше време. И накрая човечецът кротко подписа.

Тони още на място ни раздаде по две хиляди и петстотин марки на човек. Оказа се, че това е традиция във ВИС. Групата, която доведе нов клиент, си разделя по равно първата вноска.

Работният ден нямаше край. Тъкмо се бяхме прибрали, когато в офиса нахлу длъгнест, уродлив тип. Наричаха го Джуна. Знаехме го като катерач по балконите и перфектен крадец. След него се появи и Бранко Сводника. Той не пропускаше нито едно красиво момиче и правеше всяко от тях проститутка. Беше обзаведен с изключително красива метална бухалка.

— Ставайте момчета! — развика се Джуна. — Тръгваме към Илиянци.

— Какво ще правим там? — попита един от нашите.

— Биете наред и не отговаряте на никакви въпроси — обади се Бранко.

— Някакъв китаец ми върти номера. Него трябва специално да го обработите — допълни го Джуна.

По пътя най-безцеремонно обясни, че изпълняваме стратегията му за овладяване на пазара. Малко по-късно това стана.

Разпиляхме павилионите на жълтурковците още с влизането си. Особено жесток беше Бранко. Славеше се като изключително безскрупулен и безмилостен към всички. Нахвърли се веднага върху китаеца, за когото говореше Джуна и започна да го налага ожесточено с металната си бухалка. Привършихме набързо и се върнахме в офиса.

— Какво стана? — обърна се Васко към Джуна.

— Превземаме пазара.

— Отсега нататък си Мето от Илиянци или ако искаш Мето Илиянски.

— Може.

Баретите нахлуха в офиса трийсет минути по-късно. Ние веднага се проснахме по очи на земята и това ни спести много разправии. Нахвърлиха ни в душегубката и ни закараха в районното управление на „Люлин“. Там ни заключиха в общо помещение, но след около час извикаха петима, между които бях и аз. Вече имахме карти, на охранители от компанията ВИС-1. Оперативният полицай ги държеше в ръката си. Разглежда ги дълго. После някой му звънна по телефона. Явно Васил беше задействал системата за спасяване.

— Да — повтаряше през цялото време той. — Разбирам. След това хвърли картите на масата и ни изгледа с огромно омерзение.