Георги Стоев - ВИС

Междувременно каратистите и боксьорите на Слави търсеха нови територии. Осведомител ни съобщи, че са се спрели на едно заведение в Перник, което ние отдавна охранявахме. Още същия ден им направихме капан. Не ги познавахме, но знаехме как изглеждат. Каратистите ходеха с бръснати глави, а ние подстригани канадска ливада.

— Аз ще се оглеждам за ченгетата — веднага се отдели от нас Пелтека. — Познават ме и ще ни надушат. След което започна да обикаля с колата в кръг площада като луд, докато патрулът наистина го спря.

Ние вече му бяхме свикнали на номерата, пък и с просто око се виждаше че това е рутинна проверка. След като го пуснаха обаче, той дойде при нас и си придаде изключително загрижен вид:

— Хайде, момчета, да се измитаме! Куките ни надушиха.

— Ти се измитай, ако те е страх — отвърна му един от нашите. — Висяхме достатъчно дълго, за да се махаме точно, когато ония ще дойдат.

Бръснатите глави се появиха десетина минути по-късно. Бяха повече от нас, но ги изненадахме и буквално ги пребихме с бухалките. Особено деен беше Бранко с неговият метален инструмент. Така се вбеси, че дори строши стъклото и наряза гърба на един от каратистите После го подхвърли на своите хора и те го натикаха в багажника на колата.

— Този идиот ще го наебе — заекна Пелтека. — Той не подбира и не прави разлика между мъж и жена.

Седмица по-късно в офиса изненадващо дойде неизвестен бизнесмен и сам поиска да работи с нас. Предложи ни доста внушителна сума. Тони веднага прие. Бизнесменът се казваше Славчо. Току що беше открил голям ресторант. По-късно той стана известен под името „Олимп“.

Интересното за мен бе, че в лицето на шофьора му разпознах Крейзи, който навремето ме брулеше като дърво за всяка отпуска.

— Здрасти, братко! — хвърли ми се на врата той.

— Здрасти — отблъснах го аз. — Какво правиш, тарикат?

— Карам шефа. Колко обеща да ви даде?

— Не е твоя работа.

— Питам, за да ви кажа дали може да даде повече — предаде шефа си Крейзи без да му мигне окото. — Ще го изработим тоя лимонададжия, аз и без друго всяка вечер крада от него месо и пилета.

Карамански се обади лично около час след като Славчо си замина. Разговаря с Тони.

— Отмъкнал си ми един ресторант под носа — каза му той. Не беше ядосан, дори се смееше. — Този Славчо е като леките жени. Присламчва се към силните на деня.

— Човекът ми дойде на крака, как да го върна? — оправда се Тони, макар че не дължеше нищо на Карамански и работеше за Васко Бореца.

— Прав си — затвори му телефона Каро. Някъде по това време започнаха проблемите с крадците на автомобили. Някои от тях изобщо не се отчитаха, а други постоянно ни лъжеха. Най-нагло се държеше Женята Дългия от квартал „Гео Милев“. Беше двуметров мъж с физика на боец и сърце на заек.

— Нямате проблем, момчета, — хленчеше той, когато го загащвахме, след което отново изчезваше някъде с оранжевата си жигула.

Бяхме го пердашили два пъти, но акълът му не идваше.

— Този път го загащете натясно и приключете въпроса един път завинаги! — нареди ни Васил.

— ОК, шефе! — вдигна ни веднага Пелтека. Той без друго мразеше Женята и меракът му беше само да го опердаши.

Най-изненадващо намерихме оранжевата му жигула на паркинга пред парк-хотел „Москва“. Обикновено я криеше по съседните улици и се е случвало да го чакаме с часове, но този път седеше спокойно в кафе-сладкарницата и дори не трепна като ни видя.

— Кого търсите? — приближи се до нас дребен мъж със загладена коса, облечен в черно сако. Държеше в ръката си малък, дамски пистолет.

— Сечено! Това е Пантелей! — цъфна изведнъж като майска роза Пелтека. — Абсолютно наш човек.

— Пантелей умря в Унгария. Аз съм Поли. И второ, ей този там — посочи той към Женята, — няма да го пипате! Кажи на Васко, може и да те разбере.

Ситуацията явно се влошаваше. От чужбина се завръщаха изпечени престъпници и Пелтека ни нареди да търсим нови хора.

— Иначе ще ни смачкат — заяви ни той. Тогава за пръв път заведох Андрей каратиста, старият ми боен другар от войниклъка. Той вече беше работил за Слави и неговите бойни другари, но го бе напуснал изключително разочарован. Борчетата трудно приемаха хора от другия лагер. Въпреки това харесаха Андрейката и бързо свикнаха с него.

Шефът поддържаше около себе си малък щаб от чиновници, които всички наричаха „лъвчетата на Васил“. Те отговаряха за сметките му по различните ресори. Имаше един Мони, който завеждаше икономическата част. На вид беше висок, рус, изнежен, но това трудно можеше да се приеме за основание да пострада по такъв жесток начин. Един ден се появи в офиса разплакан.