Георги Стоев - ВИС

Познавахме се отдавна, дори бяхме приятели. Пътищата ни се разделиха, защото аз се ориентирах към борбата, а той към бокса. Трябваха ни само няколко срещи, за да възстановим отношенията си такива, каквито бяха в детството. Венци поддържаше приятелство с две апашчета от неговия блок — Марин и Илиян. Помнехме ги като малки деца. Трябваха им няколко шамара, за да си кажат майчиното мляко. Разказаха ни за някакъв си Стоян от музикалното училище, който успял да свие от дома на съученик съвсем ново видео. В музикалната гимназия учеха деца от интелектуалния елит и от твърде заможни семейства. Стоянчо постъпваше по най-елементарния начин — обикаляше домовете на съучениците си, за да учи с тях и оглеждаше какво може да открадне. Идеята на Венци също беше проста. Той ми предложи да го причакам след поредния обир и да му отнема отмъкнатото. Венци знаеше, че аз мразех кражбите и не беше лесно да ме убеди. Направо не можех да понасям борчетата и част от връстниците си, които се въртяха около „Магурата“ и „Космос“, за да изкарат някой лев от измамите с валута.

Получавах от майка ми и баща ми всичко каквото исках и бях осигурен с добра стипендия. Имах респект от тогавашната милиция. Изобщо не ме блазнеше перспективата да поема по пътя към ада, но както се знае той е постлан с добри намерения. И в крайна сметка Венци ме убеди.

Стоян се оказа ниско и отпуснато момче с хитър, изпитателен поглед. Не представляваше никаква трудност за мен. Хвърлих го върху една етажерка и взех видеото. Той нямаше силата дори на китката на повечето от противниците ми на тепиха. Така протече първата ни акция.

Венци продаде видеото, след което съвсем справедливо разделихме парите на четири. Тогава още не знаех колко е подъл този свят и неприятно се изненадах, когато научих, че Маринчо и Илиянчо са продължили да работят сами. Изчакали следващата кражба на Стоян, заплашили го с мен и му взели поредното видео. После разделили парите помежду си. Ставах за всичко, но не и за плашило. Никога нямаше да позволя да използват името ми. Открих веднага Марин. Заведох го в мазето на Венци, където имаше боксова круша и ударни ръкавици за тренировки. След като Марин влезе вътре, домакинът демонстративно заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Аз надянах ръкавицата и започнах да блъскам по крушата с всичка сила. Бях натрупал толкова злоба, че тя хлътна навътре. Същата процедура повтори след мен и Венци. Изобщо не поглеждахме към Марин. Когато приключихме видях, че лицето му е по-бяло от тебешир.

— Имаш ли да споделиш нещо с нас? — потупах го по рамото приятелски.

— Гепихме още едно видео — призна си веднага той.

— Лошо е да се лъжат приятели. Искам всичките пари още утре вечерта!

— Имаш ги — измъкна се Марин.

Така двамата ни ортаци разбраха, че повече не могат да ни мамят. А ние с Венци получихме втория си урок: в гангстерския свят не бива да имаш доверие на никого.

Венци, Марин, Илиян и аз живеехме в квартал, който всички наричаха дипломатически, заради няколкото жилища на дипломати от източни и западни страни. Пред тях бяха паркирани типичните за онова време автомобили — москвичи, вартбурзи, трабанти, запорожци и за цвят по някоя лада. Шофьорите на западните дипломати прибираха луксозните и скъпи автомобили в добре пазени гаражи. Започнахме да „бръмчим“ в квартала, което на жаргон означаваше да крадем.

Марин и Илиян бяха направили специални шперцове. Още първата нощна акция бях очарован от тяхната сръчност. За секунди отваряха всяка кола. Опразваха я също за нула време. В ония години много се търсеха резервните гуми и комплектите с инструменти, особено гедоретата. Най-много се радвахме, ако в багажника имаше и туба с гориво. Бензинът беше луксозна стока. Бензиностанциите се брояха на пръстите на едната ръка и обикновено нямаха бензин. Моята роля и ролята на Венци в този спектакъл беше да охраняваме двамата сладури. Аз винаги стоях близо до Марин и Илиян, за да попреча на евентуална намеса на външен човек. Което практически означаваше да го пребия. Крадената стока продавахме на таксиджиите пред паркхотел „Москва“. Пазарлъците бяха кротки и делови.

— Колко? — питаше ни той.

— Половината от пазарната цена — твърдо държахме на офертата си ние.

Крадените вещи обикновено складирахме в градинките, каквито в квартала имаше много. Оттам прехвърляхме стоката в багажника на таксиметраджията. Тази процедура се повтаряше поне три пъти на нощ.