— Здравей, моето момче! На какво дължа честта?
— Загазих с казармата. Ще ме пратят в някое тъпо поделение и не се знае дали ще се върна.
— Това да ти е проблемът — успокои ме Гоцев. — Донеси ми документите си и утре иди да ги вземеш от окръжното. Ще служиш на петнайсет минути оттук.
Така и стана. Старите войници веднага усетиха, че не съм случаен войник. Изобщо не ме възприемаха като новобранец. Всичко в мен издаваше елитния спортист и то в борбата — мощна мускулеста фигура, дебел врат и вече смачкани уши.
— Какъв си ти, бе? — закачаха ме те.
— Сега ще ти покажа какъв съм — минах безцеремонно през тях една вечер, хванах се за лоста и направих с лекота двадесет силови набирания. След това, без да се пускам, добавих към тях още толкова коремни.
На момчетата щяха да им паднат червата. И ми заръкопляскаха съвсем искрено.
— Що за птица си? — застана пред мен младши-сержант.
— Нищо особено — засмях се аз. — Само бивш национален състезател по борба.
След този ден не само ме оставиха на мира, но започнаха да се отнасят с мен с онова уважение, което поражда страхът. Престанах да бъда новобранец. Станах отново онзи човек, когото другите познаваха преди да вляза в казарма. И не позволих нито едно издевателство над другите новобранци.
Късметът ми проработи още веднъж. На поредните състезания председателят по борба забелязал моето отсъствието и тутакси нахокал Гъза:
— Къде е Жоро, тъпан? Защо не се бори?
— Взеха го войник — дръпнал се страхливо дебелосеркото. — Пратили го в най-обикновено поделение, не мога да го отърва.
Още на другия ден командирът прочете заповед пред целия личен състав, че ми се разрешава да ходя свободно на тренировки и че съм национален състезател. Беше силно поласкан от факта да има такъв войник в разпореждане.
Войнишкият живот не е от най-приятните. Бях зажаднял за борба и започнах тренировки с пълно натоварване. Много скоро ми се наложи да участвам в две сериозни състезания, които спечелих. Амбициите ми отново се върнаха. И точно тогава ме споходи ужасът на спортистите — отново получих травма на коляното. Поради несериозното лечение тя се бе оказала хронична. С големи мъки се довлякох до лечебницата. Във военна болница ми сложиха гипсова отливка и ме върнаха в казармата без да ми дадат нито ден отпуска. Шест дни преживях истински ад. Проклетата лонгета ми пречеше да ходя дори до тоалетната. Спасението дойде от вечния Венци.
Той също се бе уредил да служи на четвърти километър, но в съседно поделение. Виждахме се рядко. Случайно разбрах, че е успял да си уреди продължителна отпуска по-болест, въпреки завидното си здраве. Някакъв лекар от травматологията на военна болница му гипсирал чисто здравата дясна ръка и му дал тридесет дни болнични. За услугата Венци броил триста долара.
— Уреди ме веднага, защото не издържам! — намерих го вкъщи.
— Запознай се с Крейзи — представи ми той едно странно момче, успяло да се уволни от казармата и получило този прякор, защото се правило на луд.
Направи ми неприятно впечатление. Външността му бе твърде уродлива. Разхождаше се из стаята висок и кльощав, с ниско увиснали рамене. Държеше се лигаво и мазно. Стараеше се всячески да угодничи, ако можеше да извлече полза от това. Беше от този тип хора, които искрено презирах.
* * *
Поиска предварително да му снеса триста долара за доктора и отделно сто за него. Обяснението му беше, че в травматологията е голямо шубе и не смеел да влиза в пряк контакт с клиентите. Броих му парите веднага. Имах достатъчно от спестявания и от кражби. След това се явих лично пред доктора — добре запазен, четиридесетгодишен мъж, окичен със злато. Имаше изключително арогантен вид и се отнесе към мен с нескрито пренебрежение. Без да продума ми даде тридесет дни домашен отпуск по болест.
— Винаги разчитайте на мен — изпрати ме с приглушен глас той, след което многозначително си потри палеца и показалеца.
Започнахме да се виждаме все по-често с Венци. Той вече откровено търгуваше с отпуски по болест. Все пак трябваше да плаща по някакъв начин и своята. Аз обаче му предложих да избудалкаме следващия клиент и да приберем цялата сума за себе си. Кандидатът този път се казваше Милен и още при запознаването се видя, че е идеалният обект за измама. Един от многото наивни глупаци. Изчакахме градската му отпуска и го поканихме в кафенето пред военната болница. На Илиян се падна ролята на посредника, обаче за доктор от ВМА ни трябваше някой по-възрастен. Спряхме се на един негов учител, с когото бяха тарашили коли преди време. Това предложение доста ме изненада, но го приех.
Читать дальше