Георги Стоев - ВИС

Илиян и Милен се срещнаха пред Военна болница.

— Срещу четири хиляди лева си уволнен още следващата седмица — обещал Илиян.

— Изглежда ми доста несериозно — недоверчиво се дръпнал шаранът, но точно в този момент се появил фиктивният лекар.

Бил облечен с бяла престилка. На врата му висял стетоскоп. На ревера си имал дори табелка с надпис „Д-р Тодоров“.

— Айде момче, чака ме спешна операция — заявил той. — Нямаш проблем с уволнението, ако не ми губиш времето.

— Колко струва?

— На мен нищо не ми струва, а цената ще ти каже това момче — посочил „Д-р Тодоров“ Илиян, след което се запътил към болницата.

— Четири хиляди долара, брато! — сложил офертата на масата нашият човек. Шаранчето Милен се поуспокоил след появата на лекаря и още на следващия ден дал парите.

Ние с Венци гледахме отстрани цялата операция. Нямахме никакво намерение да се появяваме на видело, но се случи нещо абсолютно непредвидено. Шаранът Миленчо покани Илиян да му гостува, за да отпразнуват събитието. Наложи се да отидем и ние с него. Оказа се, че има мебелна работилница. Баща му беше едър и добродушен мъж, който веднага ни стана симпатичен.

Почерпихме се яко. Някъде по средата на купона дойде негов приятел, на когото отдалече личеше, че е тарикат.

— Разполагам с достатъчно пари, за да купувам вещи на изгодна цена — заяви той. Естествено имаше предвид крадени, защото по онова време други в България трудно се намираха.

— Имам познат, който държи на склад четирийсет видеоапарата — смигнах на Венци аз. — Дава ги на много изгодна цена.

— Взимам всичко веднага — клъвна тарикатът. Той се казваше Иво.

— И аз ще поискам пет-шест — полакоми се бащата на Милен.

Оттук нататък разиграхме страхотен спектакъл. В началото използвахме шаранчето Милен при поредния му градски отпуск. Качих го на колата и му направих такава въртележка из улиците на София, че да не запомни по никакъв начин къде точно живея. После му показах наредените като за изложба видеоапарати.

— Това е квартирата на човека, за когото ви казах — представих му аз ситуацията.

— А той къде е? — усъмни се Миленчо.

— Не иска да се показва.

Обяснението изглежда го задоволи, а баща му и Иво получиха уверение, че видеоапаратите наистина съществуват и са с великолепно качество. Въпреки това те поискаха пряка среща с техния собственик.

Избрахме един симпатяга и доста добър каратист с вид на девствена ученичка в десети клас. Казваше се Андрейчо. Сетне намерихме един вход с два изхода. Облякохме го с дневна пижама, сложихме му пантофи на краката и го скрихме между етажите. Изчакахме двамата балъци да дойдат, после позвънихме отдолу на един от домофоните. Андрейчо си знаеше урока. Слезе веднага.

— Носите ли парите? — директно попита той.

— Първо искаме да прегледаме стоката — отвърна Иво.

— Какви ги вършиш ти, бе? — нахвърли се върху мен Андрейчо и ако не знаех, че това си е чист цирк щях наистина да му повярвам. Едва се сдържах да не се разсмея. — Нали вчера води човек да ги гледа? Това да не е магазин, та да ви го показвам по сто пъти. Ако нямате пари, прав ви път!

В този момент бащата на Миленчо извади колебливо пачката от вътрешния джоб на сакото, а Андрейчо предпазливо я взе и започна бавно и внимателно да брои парите. Това също влизаше в сценария. Целта беше да приспи вниманието на двамата балъци. Сега обаче те явно заподозряха нещо и поискаха да се качат заедно с него догоре. Тази маневра даде възможност на Андрейчо да довърши изработения от мен сценарий.

— Защо ми ги мъкнеш такива! — развика се той и върна пачката с парите. — С тях не може да се работи.

Аз, разбира се, се правех на виновен, а главният актьор тръгна да се прибира към вкъщи. Тогава алчността на двамата надделя. Набутаха му пачките буквално в ръцете. Видимо се бояха да не изпуснат евтините видеоапарати. Андрейчо прибра пренебрежително мангизите и изчезна през резервния вход. Остатъка от спектакъла трябваше да довършим ние.

— На кой етаж живее този? — попита по едно време Иво. — Нали си идвал тук с Милен.

— Средната врата на третия етаж — отвърнах аз, почти задушен от смях.

Иво веднага се втурна нагоре и натисна звънците на всички апартаменти. Първо му отвориха именно средната врата на трети етаж.

— Къде са видеоапаратите? — попита той смаяната женица.

— Какви видеоапарати! — учуди се тя.

— Не ги крийте! Да се покаже Андрей! Иначе ще извикам полиция.

— Ами извикайте! — тръшна вратата женицата. И вече защитена допълни: — Аз и без това смятам да го направя.