Георги Стоев - ВИС

— А ти, Цеци, откъде се усети, че аз съм поръчал тази работа?

— Ние у Враждебна не сме у дупе правени! Знам ги аз тия боклуци борците. Те без твое разрешение не смеят дори да се изпикаят.

Каро се усмихна замислено. Макар и простоват на вид, Цецо се оказа по-прозорлив от всичките набедени тарикати, които идваха на поклонение от сутринта до вечерта. И тутакси го намести на шахматната дъска.

— От днес нататък няма да ми отчиташ никакви пари, но искам да държиш под око борците! — нареди му той — Докладвай ми подробно каквото замислят и правят!

— Твой съм, Каро! — веднага забрави за какво бе дошъл Цецо. Най-сетне стана човек на големия бос. Каро му стисна лицемерно ръката и простоватият идиот от Враждебна напусна щастлив кръчмата.

„Дано се приберем по-скоро в България! — помисли си Каро — С тези структури там чичковците ще ме превърнат в истински бос!“

Отпи голяма глътка уиски и се загледа размечтай през прозореца.

Тренирах с много по-слаб противник. Ненадейно при едно усукване — преплитане на неговия крак с моя — усетих рязко пропукване в коляното и веднага след това остра, неистова болка. За момент дори загубих съзнание. Когато се свестих видях, че наоколо са се струпали всички от залата. Намерих коляното си слава богу на мястото му, но капачката се беше изместила силно наляво. Треньорът извика „Бърза помощ“ и ме натовари в линейка. По пътя изпънах крака си и капачката изненадващо се намести. Обаче лекарите заявиха, че травмата е изключително сериозна. Сложиха гипсова отливка и ме предупредиха съвсем сериозно, че ако искам напълно да се възстанови, трябва да я нося поне трийсет дена. Аз отидох в залата още на другия ден. И за първи път видях интерес към мен като спортист от моя странен треньор, когото всички наричаха Гъза. Все пак карах седемнайсетата година от живота си и вярвах във всичко хубаво на този свят.

При Гъза тренирах девета година. Той си бе спечелил прозвището, защото имаше навика с едната ръка да се чеше по главата, а с другата да бърка дълбоко между бузите на задника. Винаги съм мислел, че е произлязъл направо от неандерталец, прескачайки кроманьонския период. Нисък, широкоплещест и набит, с чело не повече от два пръста. Освен това си беше гъз и като треньор. Нямаше славата на сериозен състезател, но имаше стабилни връзки във Федерацията. А навярно и на други места, поради което се бе вредил в клуба. Липсваше му какъвто и да е педагогически похват. Не обясняваше смислено хватките, но за сметка на това умееше да ни амбицира по невероятен начин. Спекулираше с нашето желание за успех съвсем комерсиално.

— В България спортът остана единственото място, където с труд и старание можеш да постигнеш много — навиваше ни той. — Ако станете големи състезатели ви очакват пари, апартаменти, хубави коли, много жени и леки служби в МВР, армията или Държавна сигурност.

И ние наистина се раздавахме докрай.

Гъза имаше една друга особеност. Забравяше те мигновено в момента на най-малкия ти проблем. Когато разбра, че не може да очаква медал от мен, направо ме заряза.

— Ще сваля всичко от коляното и ще се опитам да раздвижа крака — казах му аз.

— Може и да стане, но през двайсетгодишната си практика не съм виждал някой да го прави след подобна травма — усмихна се той.

— Защо да не бъда първият?

— Ако се качиш на стълбичката дори трети ще те смятам за шампион.

Републиканското първенство беше на другия ден. Борех се с петдесет процента от възможностите си, защото кракът ми изобщо не работеше. А той ми трябваше за моя специалитет и най-опасното ми оръжие — „вътрешната кука“. Тръшнах четирима за един ден и преди всяка среща Гъза ми предлагаше обезболяващи инжекции. Много преди това ми беше пробутвал допинг. Винаги отказвах. Бях научен да побеждавам само със собствени сили и да губя поради собствени грешки. На финала ми се падна изключително опасен противник, когото трудно преборвах дори, когато не бях контузен. Свалих наколенките и показах коляното си на лекаря. Той веднага наложи забрана и така станах вицешампион. Гъза беше повече от доволен. Аз обаче никога не се примирих.

Контузията ми позатихна и продължих да тренирам. През септември същата година трябваше да се явя на юношеското световно първенство. И тогава лошият късмет отново ме изигра. Двадесет дена преди да замина, получих същата травма на тренировка. Операцията съвпадна с финала на световното първенство. Секунди преди да ми сложат упойката научих, че момчето участвало вместо мен е станало вицешампион. Аз бях по-добрият и по физически данни, и по техника. Анестезиологът ми измери кръвното, което си беше стандартна процедура преди всяка операция и толкова се уплаши, че прекрати оперативната намеса. Веднага ме пратиха при невролог. Така за първи път се убедих, че за да печелиш, трябва да се научиш да губиш. Някъде по същото време спрях тренировките и между многото книги, които прочетох ми попадна „Кръстникът“ на Марио Пузо. Докоснах се до един свят, в който силни мъже си бяха създали собствени разбирания за морал, честност, другарство и добродетели. Свят, до който трудно допускаха хора извън техния кръг. Харесваха ми всички, дори демона Лука Брази. Преди лошия ми късмет в спорта и последствията от него аз имах други планове и като всяко седемнайсетгодишно момче мечтаех за друго бъдеще: да спечеля световна титла, да стана заслужил майстор на спорта, герой на социалистическия труд. От това щяха да последват всички останали облаги, щедро обещавани от Гъза. Но след като си съсипах здравето, се почувствах напълно ограбен и безгранично отчаян. Съзнавах прекрасно, че нямам никакъв шанс не само в спорта, но и в обикновения живот. Тогава срещнах Венци.