Георги Стоев - ВИС

Каро си беше налял голяма чаша уиски, опъваше крака в личното си сепаре и блажено отпиваше. Имаше защо да е доволен. През нощта борците изпълниха задачата перфектно. Цяла сутрин пребитите крадльовци се редяха на опашка, за да си внесат лептата. Той им обещаваше, че ще склони издивелите силоваци, но категорично им заяви, че това ще им струва десет процента от всяка далавера или продажба. Досега те плащаха по тридесет процента. Допълнителните десет процента Каро искаше лично за себе си. Тарикатите изглеждаха толкова уплашени, че Каро съжали задето не им поиска двадесет процента. Разбира се, той нямаше никакво намерение вие да прави от борците свои равноправни партньори. Щеше да им плаща както намери за добре.

Тъкмо си бе допил уискито и се канеше да става, когато през вратата влезе огромен млад здравеняк.

— Какви бяха тези глупости снощи бе, Каро? — развика се от прага той.

Каро познаваше селяндура от Враждебна отдавна. Беше колкото як, толкова и прост.

— Сядай, Цецо! Какво ще пиеш?

— Не искам нищо, но ще ти кажа, че снощи гоних Черешара двеста метра и ако бях го догонил, сега нямаше да е жив.

Този път вече Каро искрено се забавляваше. Не стига, че идиотът от Враждебна го развеселяваше със смешния си начин на говорене, ами без да иска бе подсказал слабото място на Черешара. Явно той се страхуваше да се изправи сам срещу когото и да било. Освен това Цецо се държеше много диво и необуздано. Не беше спортист или крадец от познатия тип. Каро често го наричаше „гробар“, заради бруталния начин, по който си изкарваше парите.

И веднага усети в него човека, от когото се нуждаеше в този момент.

Каро не обичаше да прекалява с алкохола, но днешният успех му позволи да си налее още една чаша. Той си даваше сметка, че бе избудалкал тъпаците, но не се заблуждаваше в тяхната вярност към него. Знаеше за заговора срещу сърбина Ярослав отдавна. Осведомяваше го негов човек, който бачкаше при Буда. Дълго се бе колебал дали да предупреди Ярослав, но после реши, че онзи едва ли ще оцени жеста. Беше прекалено умен и влиятелен за разлика от Буда, а в този бизнес предпочитаните партньори задължително се избираха между по-тъпите и лесни за отсвирване. Каро смяташе, че може да се справи с Буда винаги, когато поиска, но си даваше сметка колко е опасно, ако борчетата някой ден се обърнат срещу него. Именно затова му бе нужен Цецо.

Наблюдаваше този тъп тулуп от Враждебна отдавна. Когато кацна в Будапеща, започна да бачка заедно с Кольо Картофа и Пепи. Бръмчаха на една от най-печелившите измами, така наречената „калинка“ — входовете с две врати. Обикновено избираха сграда в близост до чейнджбюро, пред което обикаляше Пепи. Щом той успееше да хване на улицата някой балък, готов да обърне парите си в долари или марки на по-изгоден курс от обявения на таблото, мигновено се появяваше Кольо. Преоблечен като обикновен бачкатор и стискащ в ръката си голяма пачка пари, той наивно питаше Пепи:

— Извинете, вие ли сте този който сменя на най-добрия курс?

Пепи естествено потвърждаваше, след което успокоеният балък с лекота поемаше към сградата където беше уж офиса на чейнджбюрото. По пътя Кольо непрекъснато бърбореше глупости и хвалеше късмета си. Смяташе че е открил добрия човек, та да обмени парите си на хубав курс. Така допълнително успокояваха жертвата. Пред блока Пепи деликатно и убедително обясняваше нуждата да му предадат валутата и да го изчакат докато се качи в офиса.

— Не ви познават — аргументираше се той. — А горе държим доста големи суми суми.

Тук Кольо изиграваше най-силния им коз. Спокойно набутваше своята пачка в ръцете на Пепи. Балъкът се успокояваше напълно и също предаваше своята пачка. Пепи потъваше спокойно и небрежно в кооперацията, след което мигновено изчезваше през задния вход. Задачата на Кольо беше да забавлява с безсмислени истории разделилия се с парите си клиент. По този начин бавеха топката и печелеха време, което нито милиция, нито полиция можеше да навакса. След продължително чакане, повечето жертви искаха да влязат, за да открият несъществуващия офис. Още при вида на задния вход по-умните разбираха, че са се нагълтали с жаби. Имаше обаче достатъчно тъпи галфони, които обикаляха по всички етажи и звъняха по вратите, докато се убедят окончателно в провала си. Цялата тази бъркотия даваше възможност на Кольо да се оттегли необезпокояван.

Далаверата беше доходоносна. За съжаление се разчу бързо и трябваше да минат на резервния вариант. А в него главен изпълнител бе лудият Цецо. Сега вече Пепи и Кольо водеха хората в сгради с един вход, като дори ги канеха да се качат в офиса. Тогава настъпваше времето на идиота от Враждебна. Той изскачаше между етажите и се нахвърляше върху уплашените хорица. Освен, че им прибираше парите, много често им сваляше часовниците и накитите. В простотията си стигаше дотам да съблича скъпите дрехи и обувки и да ги оставя голи. На всичко отгоре на изпращане Цецо цитираше изящната българска поговорка: „Лаком гъз — кръв сере!“ Точно тези му качества привлякоха вниманието на Каро.