Георги Стоев - ВИС

След като разбра, че трябва да убие човек, Митака истински се притесни. Той все още беше момчето от тепиха, свикнало да побеждава противника в честна битка. Не можеше да си представи, че ще лиши някого от живот. Бе пребил доста хора на улицата, но те си оставаха живи. Двамата с Джуджето слязоха на последната спирка на автобусната линия и се отправиха към изоставена товарна гара. Пантелей се държеше нормално, въпреки че ножът както винаги бе в ръката му. Митака не забравяше как само с няколко изречения дребният обърка врелия и кипял във всякакви ситуации Буда. На всичко отгоре договори много по-голяма сума от тази, която сърбинът предварително бе определил.

Зает с мислите си, Митака не забеляза кога стигнаха до изоставената гара.

— Трябва да поогледаме мястото — ослуша се Пантелей.

— Ще ми гледаш оная работа — сряза го Митака. — Какъв му е кярът на Буда да ни прави кур капан след като снощи ни наброи петнайсет хиляди марки аванс?

— Знам ли го — продължи да упорства Пантелей. Нямам доверие на никого! — След което извади фенера от джоба си го подаде на Дребния.

Джуджето се изхили и продължи напред в тъмнината.

Митака го последва смутен. „Какво пък толкова? — помисли си той. — Най-много да думнем някакъв мръсник! Бог знае колко хора е прецакал.“

Облегна се на един полусъборен зид и зачака. Внезапно четири последователни изстрела нарушиха среднощната тишина. Идваха от посоката, в която изчезна Пантелей.

Митака никога не бе бягал от нищо. Сега може би трябваше да изчезне, но знаеше, че цял живот нямаше да си го прости. Пое дълбоко въздух, както беше свикнал да прави преди да излезе на тепиха преди решителна среща. После внимателно запристъпва в непрогледната тъмнина. Измина най-много двадесетина метра, когато някой светна право в очите му. „Дотук бях!“ — мина му през ума.

— Мен ли търсиш, Мите? — попита през смях Пантелей и свали снопа светлина от очите му.

— Жив ли си, Пантьо?

— Защо да съм мъртъв?

— А кой гърмя?

— Аз гърмях Митак. Исках да те тествам.

— Да ме тестваш ли?

— Ако беше избягал, значи не ставаш за сериозна работа, но щом ме търсиш, отсега нататък те считам за истински мъжкар и мой приятел. — тържествено заяви Джуджето.

Вместо да се зарадва на похвалата, Митака изведнъж озверя.

— А бе ти нормален ли си? — развява се той. — Нищожество като теб да ме тества дали съм мъж.

Едва сега Пантелей млъкна, но си личеше, че бе трогнат от загрижеността на Митака. При гангстерите партньорството е точно толкова важно, колкото при полицаите. Ако не разчиташ безрезервно на човека до теб, си загубен. Митака обаче схвана мълчанието му като безразличие и това го разяри още повече.

— Мамината ти и малоумник! Искал да ме тества! — разкрещя се той.

И тогава Джуджето със силен замах хвърли фенера по главата му.

Наближаваше два и половина след полунощ. Пред висок и дълъг жилищен блок спря тъмночервено БМВ. Блокът бе работнически. В делничен ден като този обитателите му обикновено си лягаха рано. Едър възпълен мъж с къдрава коса и едро месесто лице слезе тежко от колата. Походката му излъчваше тежест, спокойствие и самоувереност. И той и лъскавото БМВ някак не се връзваха с мрачната грозна сграда, както и със занемарения автопарк пред нея. Митака се беше свил зад катерушките на детската площадка пред блока. Изправи се бързо, пресече улицата и се завтече към човека. Едрият мъж извърна глава към него. Бяха на не повече от пет-шест метра един от друг. Митака беше дегизиран с дочени работнически дрехи, а на главата си носеше широк каскет. Държеше пистолет. Двамата втренчиха очи. Едрият усети колебанието му и заговори на сръбско-български:

— Кой те е пратил, брате?

Едва бе изрекъл тези думи, когато чу шум зад себе си. Видя дребна фигура облечена в дълъг черен балтон. Човекът също беше нахлупил широк каскет, който закриваше цялото му лице. Без да се колебае, Пантелей стреля в сърбина и направи корема му на решето. Той изстена преди да падне по очи. Джуджето го приближи равнодушно, опря дулото в главата му и направи задължителните два контролни изстрела. Митака бе поразен от безразличието му. Вместо да се отдръпне назад, дребният остана надвесен и загледа любопитно разпукнатия череп, по който освен кръв течеше мозък. Искаше да се увери, че е докарал работата докрай. Сетне нервно просъска:

— Тръгвай, колега! Всичко свърши!

Избягаха с крадена лада.