Георги Стоев - ВИС

— Хей, Пантьо, как върви далаверата?

— Слабо — отряза го Пантелей.

Славеше се като подозрителен и не беше по дългите обяснения.

— Слабо е защото бръмчиш на дребно.

— Предложи ми нещо едро. — разтегна презрителна усмивка Пантьо. — Включи ме — засмя се той по прословутия си зловещ начин.

— Добре тогава, приятел, утре вечер ела пак тук по същото време и ще мръднем до едно място.

— Не знаех, че сме приятели, но ще дойда — изсумтя Пантелей.

Прочутото заведение на сръбския ъндърграунд „При Зоки“ се помещаваше в стара сграда с мазе. Митака отвори вратата и следван от подозрителното Джудже, влезе в къщата. Въпреки ранния час вътре бе пълно и силно задимено. Посетителите бяха само мъже на всички възрасти, които хапваха плескавици, пиеха крушова ракия и слушаха любимата си Лепа Брена. Нисък плешив мъж с голям корем и къси ръце се втурна към тях и прегърна Митака.

— Како си друже? — Тонът му бе дружелюбен, но се долавяше леко напрежение.

— Дай по една плескавица и по една от вашите ракии — бързо отговори Митака. Предполагаше, че Джуджето нямаше да отговори или щеше да каже нещо криво и да обиди домакина.

— Така ви искам — хукна да изпълнява поръчката шишкавият.

— Не го приемай като кръчмар — обърна се към Джуджето Митака. — Това е майстор Буда, един от шефовете на сърбите.

Джуджето не каза нищо, но когато дебелият се върна отново го заговори директно.

— Слушай сега, майстор Буда — нервно изръмжа той, без да обръща внимание на ритащия го под масата Митак. — Кажи каква работа имаш за нас, не сме гаджета на първа среща!

Митака побесня. Бе загубил месеци, докато спечели доверието на Буда. Участва в два обира с негови хора, от които не получи почти нищо. Вечери наред пиеше гнусната им ракия и ядеше безвкусните плескавици, само да докопа някоя по-сериозна задача. И сега това скапано Джудже проваляше всичко. Най-неочаквано Буда съвсем смирено отговори:

— Ти си много прав. Работата преди всичко, нали? — След което се ухили угоднически: — Имаме малък проблем — един от нашите ни пречи.

Оттук насетне пазарлъкът между Пантелей и майстор Буда тръгна по ръба на бръснача. Сърбинът предложи петнайсет хиляди марки, а Джуджето отказа без да му мигне окото. Дори не погледна към Митака за подкрепа. Поиска трийсет и оферира на майстор Буда, ако не е съгласен сам да си свърши работата. Пантелей стигна дотам, че тръгна директно към стария гангстер.

— Майсторе, нека не се залъгваме! Отлично знаеш, какъв е проблемът. Искаш да прецакаш някой от своите.

— Така е — неохотно отвърна Буда.

— И след това се каниш да заемеш неговото място — продължи неумолимо Джуджето.

— Добре, друже. Ако ти дам трийсет хиляди ще спреш ли с въпросите? — предаде се сърбинът.

— Разбира се — ухили се дребният. — За трийсет ще забравя изобщо че сме се виждали.

— Имаш ги тогава — отсече Буда.

Напусна масата и прати сервитьор да ги обслужва. А Митака за първи път погледна към Джуджето като към човек, когото трябва да наблюдава внимателно.

В интерната Митака имаше треньор, който завързваше очите на възпитаниците си с непрозрачна кърпа и така ги караше да изпълняват определени хватки. Именно оттам той беше развил невероятният си усет и чувство за дистанция. Джуджето нападна изненадващо. Атакува с фенер по главата, след което го изтърва на земята и той угасна. Мракът стана непрогледен. Митака чувстваше хладното острие на ножа, опряно до гушата му. С добре премерено движение удари силно отдолу нагоре със сгъвката на ръката. Дребният изохка и ножът издрънча на цимента. Продължаваше да не вижда нищо, но с мълниеносна бързина успя да хване китката на Джуджето, а с другата си ръка напипа врата му. Сграбчи го, дръпна го силно и стисна главата му под мишницата си. Това беше прословутия оглавник — хватка усвоена от борбата. Дори най-опитните борци рядко се измъкват от този капан. Панталей обаче не мислеше да се предава. Въпреки, че вече губеше съзнание, успя да извади пистолета, който беше затъкнал под колана на панталона. Вдигна го нагоре и стреля над главата си. Стреснат от силния гръм, Митака веднага го пусна и се дръпна рязко назад. Опипа машинално дали не е ранен някъде. Изнемощелият Пантелей коленичи на земята и се просна? по гръб, опитвайки да поеме въздух. Продължаваше да стиска пистолета.

— Да спрем с щуротиите, Пантьо — каза Митака.

— Съгласен съм, но ако още един път обидиш майка ми, ще те затрия. А всичко започна съвсем невинно.