Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

След няколко седмици Джордж с жена си, децата и сестра си и с майката на жена си отпътува с параход за Африка.

Няма нещо особено да кажем за останалите, освен за мис Офелия и за Топси, а последната глава ще посветим на Джордж Шелби.

Мис Офелия заведе Топси във Вермонт, като с това изненада твърде много своето строго и високомерно семейство. Отначало те сметнаха Топси за странна и ненужна добавка към техните добре обучени домашни прислужнички. Обаче мис Офелия така добросъвестно и неотклонно изпълняваше дълга си към своята възпитаница, че Топси бързо спечели благоразположението на домашните и на съседите.

Някои наши читатели със задоволство ще узнаят, че издирванията, които предприе мадам Дьо Ту, доведоха най-после до откриване то на сина на Каси. Този енергичен момък бе избягал на Север няколко години преди майка си и бе приет от приятели на потиснатите негри. С тяхна помощ той получи образование. Той също ще замине за Африка при семейството си.

Джордж Шелби бе пратил на майка си само няколко реда, за да й съобщи деня, в който ще пристигне в къщи. За смъртта на своя стар приятел той нямаше сърце да пише. Той беше се опитал на няколко пъти, но сълзите го задавяха. Джордж скъсваше започнатото писмо, избърсваше си очите и се втурваше навън, за да се успокои.

През този ден в целия дом на Шелби цареше радостно оживление, защото се очакваше пристигането на младия мистър Джордж.

Мисис Шелби бе седнала в уютната гостна стая, дето весел огън гонеше хлада на късната есенна вечер. На масата, сложена за вечеря, блестяха чинии и кристални чаши, наредени под наблюдението на нашата стара позната леля Клоу.

Пременена с нова басмена рокля, бяла престилка и висок, колосан тюрбан, черното й лъскаво лице сияеше от задоволство. Леля Клоу се суетеше без нужда около масата само за да може да разговаря с господарката.

— Е, сега не е ли както трябва да бъде? Ето, сложих неговата чиния точно там, дето той обича да седи, пред камината. Мистър Джордж винаги обича да седи на топло. Ама че работа. Защо Сали не е сложила новия чайник, който мистър Джордж подари на мисис за Рождество? Аз ще го извадя — леля Клоу веднага добави: — И нали мисис получи писмо от мистър Джордж?

— Да, Клоу, но само няколко думи, колкото да извести, че ще пристигне тази вечер, ако успее. Само толкова.

— А за моя старик нищо не казва, нали? — каза Клоу, като местеше, без да има нужда, чайните чаши.

— Не, не пише. Нищо друго не съобщава. Казва, че ще разправи всичко подробно, като си дойде.

— Такъв си е той. Обича сам лично да разказва. Забелязала съм това. А то наистина, чудя се, защо белите пишат толкова много писма. То е бавна, трудна работа.

Мисис Шелби се усмихна, а Клоу продължи:

— Все си мисля, че моят старец не ще познае децата. Поли е станала толкова голямо момиче, а е добра и пъргава. Тя сега е в кухнята, наглежда тортата. Направих такава, каквато моят старик най-много обича. Точно такава бях направила, когато го отведоха. Боже господи, какво ми беше този ден!

Мисис Шелби въздъхна. Тежко беше на сърцето й. Нещо все я тревожеше, откакто бе получила писмото на сина си. Струваше й се, че зад неговото мълчание се крие нещо.

— Мисис Шелби, приготвихте ли ми банкнотите? — попита загрижено Клоу.

— Да, Клоу.

— Защото искам да покажа на моя старец самите банкноти, които сладкарят ми даде. — „Клоу — каза той, — остани. Не искам да ме напущаш.“ „Благодаря ви, господине — отвърнах аз, — бих останала само че моят старец се връща и господарката не може без мене.“ Точно така му казах. Много добър човек е този мистър Джон.

Клоу бе настояла упорито да се запазят същите банкноти, с които й бе изплатена заплатата, за да види Том каква способна съпруга има. И мисис Шелби охотно се бе съгласила да удовлетвори желанието и.

— Той няма да познае Поли, в никой случай не ще я познае. Боже мой, пет години се минаха, откакто го отведоха. Тя беше тогава бебе, едва се държеше на крачетата си. Помните ли колко му беше смешно на Том, че тя все падаше, когато се учеше да ходи.

Навън се чу шум от колела.

— Мистър Джордж — извика леля Клоу и се спусна към прозореца.

Мисис Шелби изтича към входната врата и се хвърли в прегръдките на своя син. Леля Клоу стоеше до тях и тревожно се взираше в тъмнината.

— О, горката ми леля Клоу — каза Джордж, като съчувствено притисна с двете си ръце нейната груба, черна ръка, — какво не бих дал да можех да го доведа тук, но той ни напусна.