Стендал - Червено и черно

Видът на тази главоломна пътека угаси шумната преди това веселост на парижките тапицери; те попоглеждаха отдолу, препираха се горещо, но никой не се качваше. Жулиен грабна букетите от пера и се покатери тичешката по стълбата. Той ловко ги прикрепи над венеца във форма на корона, тъкмо в средата на балдахина. Когато слезе от стълбата, абат Ша-Бернард го стисна в прегръдките си.

— Optime 23 23 Отлично. — извика добрият свещеник, — ще разправя за това на негово високопреосвещенство.

В десет часа закуската мина много весело. Никога абат Ша не беше виждал своята черква толкова хубава.

— Скъпи ми ученико — каза той на Жулиен, — майка ми даваше под наем столове в тази тачена от всички базилика, тъй че аз бях отгледан в тази огромна сграда. Терорът на Робеспиер ни разори; но осемгодишен, колкото бях тогава, аз прислужвах вече при литургиите, които отслужваха по домовете, и в тия дни мене ме хранеха. Никой не умееше да сгъне по-добре от мене епитрахила, никога у мене нямаше пречупен нито един сърмен пискюл. Откакто Наполеон възстанови богослужението, на мене ми се усмихна щастието и аз ръководя всичко в почтената митрополия. Пет пъти в годината очите ми я виждат нагиздена с тези хубави украшения. Но никога тя не е бивала тъй великолепна, както днес, никога дамаската коприна не е падала в такива широки дипли, нито е прилепвала тъй около стълбовете.

„Ей сега най-сетне ще ми каже тайната си — помисли Жулиен. — Ето че заговори за себе си; сега ще излее това, което е на сърцето му.“ Но въпреки явната си възбуда тоя човек не изпусна нито една непредпазлива дума. „А той работи много, радва се — каза си Жулиен. — И доста винце си е пийнал. Какъв човек! Какъв пример за мене! На него се пада медалът.“(Този некрасив израз. Жулиен беше научил от стария хирург.)

Когато, камбаните зазвъниха Sanctus на голямата литургия, Жулиен рече да надене един стихар и да последва епископа във величествената процесия.

— Ами крадците, приятелю мой, ами крадците! — извика абат Ша. — Вие не мислите за тях. Процесията ей сега ще излезе; черквата ще остане пуста; ние двамата с вас ще трябва да бдим. Все още голямо щастие ще е за нас, ако после ни липсват само един-два аршина от тази сърма, с която са обвити долу стълбовете. Тя е също подарък от госпожа дьо Рюбампре; и произхожда от прочутия граф, нейния прадядо; от чисто злато е, скъпи ми приятелю — пришепна с явно възхищение абатът на ухото му, — никаква преправка! Аз ви възлагам да наглеждате северното крило, не излизайте оттам. А аз запазвам за себе си южното крило и главния кораб. Не изпускайте от очи изповедните; там точно съгледвачките на крадците се крият и дебнат минутата, когато ние се обърнем с гръб към тях.

Тъкмо той свърши да говори, удари дванадесет без четвърт и тозчас голямата камбана се обади. Тя звънеше с всичка сила: тия пълни тържествени звуци разтърсиха от дъно Жулиен. Въображението му полетя далече от земята.

Благовонието на тамян и розови листенца, които малки деца, облечени като свети Йоан, хвърляха пред светите дарове, го опияни окончателно.

Величавите звуци на камбаната би трябвало да събудят у Жулиен само мисълта, че това е плод от работата на двадесетте души, на които плащат по петдесет сантима и на които помагат може би петнадесет-двадесет енориаши. Той би трябвало да помисли за това, че въжетата са протрити, а скелето — прогнило, че камбаната също представя опасност, защото пада всеки два века, и да разсъди как би могла да се намали надницата на звънарите или да им се плати с някоя индулгенция или друга милост, почерпена от богатствата на черквата, която да не изпразни кесията й.

Вместо да се отдаде на такива мъдри размишления, душата на Жулиен, опиянена от пълните и мъжествени звуци, витаеше в просторите на въображението. Никога не ще излезе от него нито добър свещеник, нито голям началник. От душите, способни така да се вълнуват, може най-много да се роди някой човек на изкуството. И ето тук проличава в цялата си голота самонадеяността на Жулиен. Навярно петдесетина от неговите другари-семинаристи, свикнали да насочват вниманието си върху реалността на живота от страх пред народната омраза и якобинството, което им сочат залегнало в пусия зад всеки плет, чули голямата камбана на катедралата, не биха мислили за нищо друго, освен каква надница да платят на звънарите. Те биха изследвали с гениалността на Барем струва ли вълнението на народа парите, които се дават на звънарите. Но и ако Жулиен речеше да се позамисли за материалните изгоди на черквата, въображението му, надвишило целта, би го накарало пак да мисли как да спести четиридесетте франка от черковния пангар и той би изпуснал случая да избегне разхода от двадесет и пет сантима.