Стендал - Червено и черно

Този дар, който поставяше Жулиеновото семейство в онзи слой на общество, към който хората трябва да се отнасят с уважение, нанесе смъртен удар на завистта. Той даваше на Жулиен превъзходство, осветено от богатството. Шазел и най-добрите от семинаристите почнаха да му се докарват и почти му се сърдеха, че не ги е предупредил за благосъстоянието на родителите си и по този начин ги е накарал да покажат неуважение към парите.

През това време бе свикан набор, от който Жулиен бе освободен като семинарист. Това обстоятелство го потресе дълбоко. „Ето че мина завинаги минутата, в която преди двадесет години би започнал за мен героичният живот!“

Той се разхождаше сам в градината на семинарията и чу какво си приказваха помежду си зидарите, които поправяха оградата.

— Няма що, ще трябва да се върви. Ето свикват новия набор.

— Когато беше оня, защо да не отидеш? Зидарят тогава ставаше офицер, ставаше генерал, виждали са това.

— А я виж това сега! Само голтаците отиват. Тоя, който има нещичко, си стои дома.

— Който се е родил сиромах, сиромах ще си остане, това си е.

— Ами вярно ли е, както разправят, че оня умрял? — подзе трети зидар.

— Червивите с пари казват това, разбираш ли? Оня беше ги наплашил.

— Каква разлика! Как работите вървяха в негово време! И като си помислиш, че неговите маршали го предадоха! Има ги такива изменници!

Този разговор утеши донейде Жулиен. Той си тръгна и като въздишаше, си повтаряше:

— Единственият крал, запомнен от народа!

Дойдоха изпитите. Жулиен отговаряше блестящо, той видя, че и Шазел дори се старае да покаже всичките си знания.

В първия ден членовете от изпитната комисия, назначени от небезизвестния главен викарий дьо Фридлер, бяха силно раздразнени, задето трябва всеки път да поставят в списъка си на първо или поне на второ място този Жулиен Сорел, за когото им бяха донесли, че е любимец на абат Пирар. В семинарията се хващаха на облог, че в крайния изпитен списък Жулиен ще излезе пръв, а това ще му даде почетното право да обядва с негово високопреосвещенство епископа. Но в края на един изпит, когато той говореше върху отците на черквата, един хитър екзаминатор, след като запита Жулиен за свети Йероним и неговото пристрастие към Цицерон, заприказва за Хораций, Вергилий и другите езически писатели. Жулиен, скришом от другарите си, беше научил наизуст много стихове от тези автори. Увлечен от успеха си, той забрави къде се намираше и на повторния въпрос на екзаминатора почна с жар да казва и преразказва няколко Хорациеви оди. След като го остави да се омотае в примката двадесет минути, екзаминаторът изведнъж промени лице и започна да го кори сурово, задето си е изгубил времето с тия нечестиви занимания и си е тъпкал главата с безполезни и греховни мисли.

— Аз съм глупец, господине, вие имате право — смирено каза Жулиен, разбрал сръчната маневра, на която беше станал жертва.

Тази хитрост на екзаминатора се видя дори на семинаристите мръсна, но тя не попречи на абат дьо Фрилер, този ловък човек, който беше организирал изкусно мрежата на Безансонската конгрегация и чиито донесения в Париж караха да треперят съдиите, префектът и дори висшите офицери от гарнизона, да сложи с всемогъщата си ръка срещу името на Жулиен номер 198. Той се радваше, че уязвява по този начин своя враг — янсениста Пирар.

Ето вече десет години как той се стремеше с всички сили да му отнеме ръководството на семинарията. Абат Пирар, следвайки плана на поведение, който беше обрисувал пред Жулиен, беше искрен, благочестив, не се занимаваше със сплетни и обичаше задълженията си. Но в гнева си небето го беше надарило със злъчен нрав, създаден да чувствува дълбоко обидите и омразата. За тази душа нито едно от нанесените й оскърбления не минаваше безследно. Той би дал сто пъти досега оставката си, но смяташе, че е полезен на този пост, дето беше го поставило провидението. „Аз възпирам разпространението на йезуитството и идолопоклонството“ — казваше си той.

По времето на изпитите той може би вече два месена не беше разговарял с Жулиен и при все това боледува цяла седмина, когато получи официалния доклад, дето бяха оповестени резултатите от конкурса, и видя номера 198 срещу името на оня ученик, когото смяташе гордост на училището. Единствената утеха за този суров характер бе да съсредоточи върху Жулиен цялата си бдителност. И за своя най-голяма радост откри, че у Жулиен няма ни злоба, ни намерения да си отмъщава, ни обезсърчение.