Стендал - Червено и черно

Един ден абатът получи записка, в която го молеха да намине незабавно по спешна работа в един хан, в предградията на Безансон. Там той завари управителя на господин дьо Ла Мол.

— Господин маркизът ме натовари да ви докарам каляската му — каза му този човек. — Той се надява, че след като прочетете това писмо, ще се съгласите да тръгнете за Париж след четири-пет дни. През това време, което ще ви е угодно да определите, аз ще обиколя земите на господин маркиза във Франш-Конте. А след това, когато пожелаете, ние ще заминем за Париж.

Писмото беше късо:

„Освободете се от всички провинциални разправии, драги ми господине, и елате да си поотдъхнете в Париж. Изпращам ви колата си, която има заповед да чака вашето решение четири дни. Сам аз ще ви чакам в Париж до вторник. От ваша страна, господине, трябва ми само едно «да», за да приема от ваше име една от най-добрите енории в околностите на Париж. Най-богатият от вашите бъдещи енориаши не ви е виждал никога, но ви е предан повече, отколкото може да си помислите; той е маркиз дьо Ла Мол.“

Без да подозира това, суровият абат Пирар обичаше своята семинария, населена с враговете му, на която от петнадесет години насам посвещаваше всичките си мисли. Писмото на господин дьо Ла Мол му повлия, както ако пред него се явеше хирург, за да извърши някаква жестока, но необходима операция. Неговото уволнение беше неизбежно. Той даде на управителя свиждане след три дни.

Четиридесет и осем часа подред той прекара в трескави колебания. Най-сетне писа на господин дьо Ла Мол и съчини за негово високопреосвещенство епископa едно писмо, образец на църковен стил, но малко длъжко. Мъчно биха могли да се намерят по-безукорни изрази, надъхани с по-искрена почит. И все пак това писмо, предназначено да застави господин дьо Фрилер да прекара един тежък час насаме със своето началство изброяваше всички основания за сериозни оплаквания и се внушеше дори в малките мръсни закачки, които, след като ги беше търпял безропотно шест години, караха абат Пирар да напусне епархията.

Крадяха му дървата от дърварника, отровили му бяха кучето и т.н., и т.н.

Когато свърши това писмо той заповяда да събудят Жулиен, който, както всички семинаристи, вече спеше в осем часа вечерта.

— Знаете ли къде е епископството? — запита го той на безукорен латински език. — Занесете това писмо ма негово високопреосвещенство. Няма да скрия от вас, че ви пращам между вълците. Бъдете цял очи и уши. Не допущайте никаква лъжа във вашите отговори; но не забравяйте, че оня, който ще ви разпитва, сигурно ще почувствува истинска радост, ако сполучи да ви навреди. Аз много се радвам, чадо мое, че ви давам възможност да минете през това изпитание, преди да ви напусна, защото, няма да скрия от вас, писмото, което носите, е моята оставка.

Жулиен замръзна на мястото си. Той обичаше абат Пирар. Напразно благоразумието му казваше:

„Когато този честен човек си отиде оттук, партията на «Исусовото сърце» ще ме понижи, а може би и ще ме прогони.“

Той не можеше да мисли за себе си. Той стоеше объркан, защото искаше да изрази по-учтиво една мисъл, а не се сещаше как.

— Е, приятелю мой, защо не тръгвате?

— Но разправят, господине — рече плахо Жулиен, — че вие през дългото си управление не сте скътали нищо настрана. Аз имам шестстотин франка.

Сълзите не му дадоха да продължи.

— И това ще бъде взето под внимание — каза студено бившият директор на семинарията. — Идете в епископството, ще закъснеете.

По една случайност тая вечер дежурен в гостната па епископа бе господин абат дьо Фрилер; негово високопреосвещенство бе на вечеря в префектурата. По тази причина Жулиен предаде писмото на самия господин дьо Фрилер, но той не знаеше това.

Жулиен видя с почуда как абатът отвори смело писмото, адресирано до епископа. Хубавото лице на главния викарий изрази тутакси изненада, смесена с най-живо удоволствие, и стана още по-сериозно. Докато той четеше, Жулиен, поразен от прекрасната му външност, смогна да го разгледа добре. Това лице би било още по-внушително, ако в някои негови черти не прозираше прекомерна хитрост, която дори би издавала двуличие, ако притежателят на тази красива физиономия престанеше поне за миг да се занимава с нея. Носът, издаден силно напред, обрисуваше съвършено права линия и даваше за нещастие на този профил, инак твърде благороден, непоправима прилика на лисица. Впрочем абатът, когото, изглежда, тъй заинтересува Оставката на господин Пирар, беше облечен с голяма елегантност и това много се хареса на Жулиен, който не беше виждал подобно нещо у никой друг свещеник.