Стендал - Червено и черно

„Каква цел преследва той?“ — питаше се Жулиен. Той с почуда виждаше, че абат Ша по цели часове му разправяше за църковната утвар и одеждите, които притежаваше катедралата. Само обшити със сърма имаше седемнадесет епитрахила, извън траурните одеяния. Големи надежди възлагаха на старата председателка дьо Рюбампре; тази деветдесетгодишна дама пазеше най-малко седемдесет години своите сватбени рокли от великолепни лионски платове, изтъкани със злато.

— Вие само си представете, приятелю мой — казваше абат Ша, като се спираше изведнъж и изблещваше очи, — тези платове не се мачкат, толкова злато има по тях. Всички в Безансон вярват, че по завещанието на председателката към съкровищата на катедралата ще се прибавят повече от десет епитрахила извън четирите-петте мантии за големите празненства. Аз отивам по-далеч — настояваше абат Ша, като снишаваше глас, — аз имам основание да предполагам, че председателката ще ни остави осем великолепни светилника от позлатено сребро, които, разправят, били купени от бургундския дук Шарл Смели, чийто любим министър бил един от прадедите й.

„Но каква цел преследва този човек с всичките тия вехтории? — мислеше Жулиен. — Вече цял век се точи тази изкусна подготовка, а още нищо не излиза наяве. Очевидно той никак не ми доверява! Той е по-умел от всички, чиято тайна цел можеш да отгатнеш в две седмици. Разбирам, честолюбието на абата страда вече петнадесет години!“

Една вечер посред урока по фехтовка Жулиен бе повикан при абат Пирар, който му каза:

— Утре е празникът на Corpus Domini (Тяло господне). Господин абат Ша-Бернард има нужда от вашата помощ при украсяването на катедралата, идете при него и му се подчинявайте.

Абат Пирар го върна от вратата и със състрадателен глас додаде:

— Вие ще трябва да решите дали ще се възползувате от този случай, за да се отбиете в града.

— Incedo per ignis (имам тайни врагове) — отговори Жулиен.

На другия ден, още щом се развидели, Жулиен се запъти за катедралата с наведени очи. Когато видя улиците и трескавия живот, който полека-лека се възцаряваше в града, на сърцето, му стана по-леко. Навсякъде украсяваха фасадите на къщите за процесията. Цялото това време, което беше прекарал в семинарията, му се стори сега само миг. Мисълта му летеше към Вержи и към красивата Аманда Бине, която той можеше да срещне, защото нейното кафене не беше много далеко. Отдалеч той зърна абат Ша-Бернард, застанал на портата на свидната му катедрала; той беше дебел мъж със засмяно лице и открит поглед. Днес той ликуваше.

— Аз ви очаквах, скъпо мое чадо — извика той още от много далеч, щом съгледа Жулиен. — Добре дошъл! Днес ни предстои дълга и тежка работа, нека се подкрепим с първа закуска; втората ще имаме в десет часа през време на тържествената служба.

— Аз желая, господине — каза му Жулиен важно, — да не остана нито минута сам; благоволете да отбележите — додаде той, като посочи часовника горе над главите им, — че съм дошъл в пет часа без една минута.

— Ах, вие се боите от калпазанчетата в нашата семинария! Струва ли си да мислите за тях — каза абат Ша. — Нима пътят става по-лош, задето има тръни по плетищата от двете му страни? Пътниците вървят по пътя и остават злите тръни да стърчат по местата си. И тъй, на работа, скъпи ми приятелю, на работа!

Абат Ша с право беше казал, че работата ще е тежка. Предния ден в катедралата бе се състояла тържествена погребална церемония и затова не бяха подготвили нищо; сега трябваше само за една заран да облекат всички готически стълбове, които образуват трите кораба на черквата, с червена дамаска коприна догоре, на височина тридесет стъпки. Епископът беше докарал от Париж четирима тапицери, които дойдоха с пощенската кола, но тези господа не можеха да насмогнат навсякъде, а вместо да насърчават непохватните си безансонски събратя, те още повече ги обезсърчаваха с подигравките си.

Жулиен видя, че ще трябва сам да се изкачи по стълбата, неговата пъргавина му помогна. Той се зае да ръководи местните тапицери. Абат Ша с възторг ги гледаше как летят от стълба на стълба. Когато всички стълбове бяха обвити с дамаска коприна, почнаха да обмислят как да забучат пет грамадни букета от пера върху големия балдахин, над главния олтар. Един пищен венец от позлатено дърво се крепеше на осем високи вити колони от италиански мрамор. Но за да се стигне до средата на балдахина, над дарохранителницата, трябваше да се мине по един стар дървен корниз, може би прояден от червеите, на четиридесет стъпки над пода.