Стендал - Червено и черно

Едва господин Кастанед си отиде горе в стаята и учениците се разделиха на групи. Жулиен не се присъедини към никоя от тях; страняха от него като от шугава овца. Във всички групи той видя как учениците един по един хвърляха монета във въздуха и ако ученикът отгатнеше точно дали ще падне ези или тура, другарите му заключаваха от това, че той ще получи скоро някоя От тези енории с богат доход.

После се заредиха разни истории. Еди-кой си млад свещеник, ръкоположен едва от една година, предложил един свой заек на слугинята на стария свещеник, който после го повикал за викарий, а след няколко месеца, когато свещеникът умрял, получил неговата добра енория. Друг пък успял да бъде назначен за приемник в енорията на едно много богато градче, защото, когато парализираният стар свещеник сядал да яде, той винаги дохождал и му нарязвал ловко пилетата.

Както всички млади хора във всички поприща семинаристите преувеличаваха успеха на тези дребни хитрости, защото в тях има нещо необикновено, което поразява въображението.

„Трябва да свикна с тези разговори“ — казваше си Жулиен. Когато не говореха за наденици и изгодни енории, те приказваха за светската страна на църковното учение; за препирните между епископи и префекти, между кметове и свещеници. И тук Жулиен откриваше у тях понятието за един втори бог, за бог, много по-страшен и по-могъщ от Другия; този втори бог беше папата. Шепнешком — и то когато бяха уверени, че няма да ги чуе господин Пирар — те приказваха, че ако папата не си дава труд да назначава всички префекти и всички кметове във Франция, то е, защото е натоварил с тази грижа френския крал, като го е нарекъл първороден син на църквата.

Тъкмо около това време Жулиен сметна, че може да се възползува от книгата на господин дьо Местр „Папата“, за да изпъкне. Да си кажем правичката, той смая другарите си; но това пак се превърна в негово нещастие. На тях не им хареса, че той излага по-добре от тях собственото им мнение. Господин Шелан беше непредпазлив към Жулиен както и към себе си. След като го беше приучил да разсъждава правилно и да не се задоволява с празни приказки, той беше забравил да му каже, че у незначителния човек този навик се смята за престъпление; защото всяко здраво разсъждение е само по себе си оскърбително.

По този начин красноречието на Жулиен бе ново престъпление от негова страна. Като съдеха за него, другарите му най-сетне успяха да изразят с една-едничка дума целия ужас, който той им вдъхваше: те му дадоха прякор — Мартин Лутер. „Това му приляга — казваха те, — заради дяволската му логика, с която толкова се гордее.“

Много млади семинаристи имаха по-свежи бузи от Жулиен и можеха да минат за по-красиви момци от него; но той имаше бели ръце и не умееше да скрие своите навици към прекомерна чистота. Това предимство не се смяташе за такова в печалното заведение, където го беше захвърлила съдбата. Мръсните селянчета, сред които живееше, заявиха, че той бил човек с разпуснати нрави. Ние се страхуваме да не уморим читателя, ако му разкажем хилядите неволи на нашия герой. Така например най-яките от неговите другари намислиха да го бият; той беше принуден да се въоръжи с един железен пергел и да им даде да разберат, наистина само със знаци, че ще си послужи с него. Защото в един донос знаците далеч не са такава изгодна улика както думите.

Колкото и да се стремеше да се показва жалък и глупав, Жулиен не можеше да се хареса, той твърде много се различаваше от всички. „Все пак — казваше си той — всички наши началници са хора много умни, а избрали са ги между хиляди; защо не им е по сърне моето смирение?“ Един-единствен, както му се струваше, бе помамен от неговата готовност да вярва във всичко и да се преструва на глупец. Това беше абат Ша-Бернард, разпоредител на всички обреди в катедралата, гдето от петнадесет години му бяха обещавали да го правят каноник; а сега той преподаваше църковно красноречие в семинарията. Този предмет беше един от тези, по които Жулиен през времето на заслепението си излизаше обикновено пръв. Още тогава абат Ша му засвидетелствува приятелството си и на излизане от занятия го хващаше на драго сърне под ръка, за да обиколят заедно няколко пъти градината.