Стендал - Червено и черно

След час влезе маркизът, прегледа копията на писмата и с почуда откри, че Жулиен пише „това“ с две вв — „товва“. „Дали всичко, което абатът ми каза за неговата ученост, не е чисто и просто басня!“ Силно обезсърчен, маркизът му каза меко:

— Не сте ли сигурен във вашия правопис?

— Да, вярно е — отвърна Жулиен, без да мисли ни най-малко на света колко си пакостеше с това признание; той беше се разчувствувал от добротата на маркиза, който извикваше в паметта му надутия и груб глас на господин дьо Ренал.

„Загубено време е целият опит с това франшконтейско абатче — помисли маркизът, — а аз се нуждаех толкова от верен човек!“

— „Това“ се пише само с едно „в“ — каза му маркизът. — Всеки път, когато свършвате преписването, търсете в речника думите, за чийто правопис не сте сигурен.

В шест часа маркизът заповяда да повикат Жулиен; той изгледа с явно огорчение ботушите му.

— Виновен съм: забравих да ви кажа, че всеки ден в пет и половина часа вие ще трябва да се обличате.

Жулиен го гледаше, без да разбира.

— Искам да кажа — да обувате дълги чорапи. Арсен ще ви припомня за това; днес аз ще ви извиня.

След тези думи господин дьо Ла Мол въведе Жулиен в един светнал от позлата салон. В подобни случаи господин дьо Ренал винаги избързваше да мине през вратата. И поради тази дребна суетност на своя предишен господар сега Жулиен настъпи маркиза по крака и му причини не малка болка, тъй като маркизът страдаше от подагра. „Ах, той е напанагон на всичко и дебелак“ — каза си маркизът. Той го представи на една висока и внушителна жена. Беше маркизата. Жулиен намери, че тя с надутостта си напомня донейде госпожа дьо Мужирон, съпругата на помощник-префекта на Вериерската околия, когато тя беше на обеда в Сен-Шарл. Посмутен от необикновената пищност на салона, Жулиен не чу какво каза господин дьо Ла Мол. Маркизата едва благоволи да го погледне. Наоколо стояха няколко души, между които Жулиен позна с иеизказана радост младия Агдски епископ, който беше благосклонно говорил с него преди няколко месеца на церемонията в Брей-льо-О. Младият прелат навярно се изплаши от умилените очи, с които го гледаше втренчено свенливият Жулиен, и не помисли да си спомни за този провинциалист.

На Жулиен се стори, че събраните в гостната хора се държат някак тъжно и неестествено; в Париж приказват тихо и не преувеличават дреболиите.

Към шест и половина часа влезе един красив млад човек с мустаци, много блед и строен; той имаше извънредно малка глава.

— Вие винаги закъснявате — каза маркизата, на която той целуна ръка.

Жулиен разбра, че е граф дьо Ла Мол. Още от първия поглед той го намери за очарователен.

„Възможно ли е — каза си той — този човек с оскърбителните си шеги да ме пропъди от тоя дом!“

Като разглеждаше граф Норбер, Жулиен забеляза, че той носи ботуши с шпори. „А аз трябва да бъда с обуща, очевидно като по-долен.“ Всички насядаха около трапезата. Жулиен чу как маркизата, повишила глас, направи някому строга забележка. Почти в същия миг той съзря една млада особа, необикновено руса и стройна, която седна срещу него. Тя съвсем не му хареса; ала когато я разгледа внимателно, даде си сметка, че никога не е виждал такива хубави очи; но тези очи издаваха голяма душевна студенина. По-сетне Жулиен долови в тях израз на досада, която изпитателно се вглежда, но помни, че трябва да бъде внушителна. „И госпожа дьо Ренал имаше много хубави очи — каза си той, — всички я хвалеха за тях; но нейните очи нямат нищо общо с тези.“ Жулиен нямаше достатъчно опит, за да разбере, че пламъчетата, които блясваха сегиз-тогиз в очите на госпожица Матилд — той чу, че я наричат така, — са само огън на остроумието. А когато очите на госпожа дьо Ренал пламваха, това бе огънят на страстите или благородно възмущение при разказа за някоя лоша постъпка. Към края на обеда Жулиен намери най-сетне дума, за да изрази особената красота, която имаха очите на госпожица дьо Ла Мол. „Те искрят“ — каза си той. Инак тя приличаше страшно много на майка си, която все повече и повече му ставаше противна и той престана да я гледа. В замяна на това граф Норбер му се струваше възхитителен във всяко отношение. Жулиен беше до такава степен обаян от него, че и на ум не му дохождаше да завижда на младия граф и да го мрази, задето е по-богат и по-знатен от него.

Жулиен забеляза, че маркизът явно се отегчава.

Когато поднасяха второто ядене, маркизът каза на сина си:

— Норбер, моля те да бъдеш добър и любезен с господин Жулиен Сорел, когото взех в моя щаб и от когото възнамерявам да направя човек, ако товва е възможно.