Стендал - Червено и черно

— Вие гледахте маркиза така, като че се готвите да го рисувате. Аз не разбирам много от онова, което тези хора наричат учтивост, скоро вие ще знаете за това повече от мене; но дързостта на вашия поглед съвсем не ми се стори учтива.

Двамата се качиха отново във файтона; файтонджията спря близо до булеварда; абатът въведе Жулиен в низ от просторни зали. Жулиен забеляза, че в тях няма мебели. Той се загледа в един великолепен позлатен часовник на стената, изобразяващ, както му се стори, неприличен сюжет, когато изведнъж към него се приближи засмян някакъв извънредно елегантен господин. Жулиен му кимна леко.

Господинът се усмихна и сложи ръка на рамото му. Жулиен трепна и отскочи назад. Той пламна от гняв. Абат Пирар, въпреки своята сериозност, се смя до сълзи. Господинът беше шивачът.

— Оставям ви свободен за два дни — каза му абатът на излизане, — едва тогава ще мога да ви представя на госпожа дьо Ла Мол. Друг на мое място би ви пазил като младо момиче през тези първи дни от идването ви в този нов Вавилон. Но ако трябва да загинете, загивайте веднага, така поне аз ще се избавя от слабостта си да се грижа за вас. В други ден този шивач ще ви донесе два костюма; ще дадете пет франка на момчето, което ще ви ги пробва. Впрочем помъчете се тези парижани да чуват по-малко гласа ви. Изпуснете ли някоя дума, те ще намерят над какво да ви се надсмеят. В това е тяхната дарба. В други ден елате при мен към обед… Хайде, загивайте… Забравих: идете да си поръчате ботуши, ризи, шапка ей на тези тук адреси.

Жулиен гледаше почерка, с който бяха написани адресите.

— Това е ръката на маркиза — каза абатът. — Той е деен човек, който предвижда всичко и предпочита да направи всичко сам, отколкото да заповяда. Той затова ви взема при себе си, за да му спестите тези грижи. Ще ви стигне ли умът, за да изпълнявате всички неща, които този припрян мъж ще ви посочва с половин дума? Това ще покаже бъдещето: внимавайте!

Жулиен, без да продума дума, отиде при майсторите, посочени в адресите; той забеляза, че го приемат с уважение и ботушарят, когато вписваше името му в своя тефтер, написа: „господин Жулиен дьо Сорел“.

В гробищата Пер-Лашез някакъв си много любезен и още по-свободолюбив в приказките си господин се нае да покаже на Жулиен гроба на маршал Ней, на когото мъдрата политика бе отказала честта да има надгробен надпис. Но като се раздели с този либерал, който със сълзи на очи едва не го стисна в прегръдките си, Жулиен откри, че му няма часовника. Обогатен от този опит, след два дни по обяд той се представи на абат Пирар, който го оглежда дълго.

— Вие, току-виж, сте станали франт — каза му абатът строго. Жулиен имаше вид на много млад човек, който носи жалейка; той и наистина беше много хубав, но добрият абат беше самият твърде голям провинциалист и не можеше да види, че Жулиен, вървейки, все още имаше навика да олюлява рамене, което в провинцията минава едновременно за елегантност и важност.

На маркиза, когато видя Жулиен, неговата елегантност произведе съвсем друго впечатление, отколкото на добрия абат.

— Бихте ли имали нещо против — запита той абата, — ако господин Сорел взема уроци по танц?

Абатът се вкамени.

— Не — отвърна той най-сетне. — Жулиен не е свещеник.

Маркизът, като се изкачваше през две стъпала по една потайна стълбичка, сам въведе нашия герой в една хубавичка мансарда, която гледаше в грамадната градина на дома. Той го запита колко ризи е купил от шивачката на бельо.

— Две — отговори Жулиен, като се засрами, задето един такъв важен велможа слиза до такива подробности.

— Много добре — подзе маркизът със сериозен вид и отсечен, заповеднически тон, който накара Жулиен да се позамисли, — много добре! Вземете още двадесет и две ризи. Ето ви заплатата за първото тримесечие.

Слизайки от мансардата, маркизът повика един възрастен човек.

— Арсен — каза му той, — вие ще прислужвате на господин Сорел.

След няколко минути Жулиен се озова сам в една великолепна библиотека; този миг беше изпълнен за него с блаженство. За да не го изненада някой в такова вълнение, той се скри в най-тъмното кътче; оттам, прехласнат, съзерцаваше блестящия гръб на книгите.

„Всичко това аз ще мога да чета — казваше си той. — И как няма да ми хареса тук? Господин дьо Ренал би се сметнал опозорен навеки, ако направеше и стотната част от това, което маркиз дьо Ла Мол направи за мене… Но нека видим какво ще трябва да преписвам.“

След като свърши тази работа, Жулиен се осмели да се доближи до книгите; насмалко не обезумя от радост, когато откри едно издание на Волтер. Той изтича да отвори вратата на библиотеката, за да не го изненадат. После с наслада почна да разтваря един след друг всичките осемдесет тома. Те бяха подвързани великолепно — шедьовър на най-добрия лондонски подвързвач. Но и без това Жулиен бе вече на седмото небе от възторг.