Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

Ася отново заудря с юмруци по коленете си.

— Не мога да разбера! Умът ми не го побира! Откъде се е пръкнала у вас тази презумпция за заплаха? Обясни ми, приведи разумни доводи!

— Всички вие абсолютно неправилно схващате нашата позиция — рече Тойво, вече раздразнен. — Никой не смята, че Странниците се стремят да причинят зло на хората от Земята. Това наистина е почти изключено. От друго се страхуваме обаче, от нещо съвсем друго! Опасяваме се, че те ще започнат да творят на Земята добрини така, както те си ги представят!

— Доброто винаги си е добро! — каза Ася настойчиво.

— Прекрасно знаеш, че не е така. А може би наистина не знаеш? Но нали ти обяснявах. Бях прогресор само три години, сеех добро, само добро и нищо освен доброто и, боже мой, как ме ненавиждаха тези хора! И бяха прави. Защото боговете пристигнаха, без да ги питат. Никой не беше ги канил, но те се натрапиха и взеха да творят добрини. Онова същото добро, което винаги си остава добро. И вършеха всичко тайно, защото много добре съзнаваха, че простосмъртните няма да проумеят техните цели, а ако ги схванат, няма да ги приемат… Ето така изглежда морално-етичната същност на това дяволско положение, в което се намирахме! Принцип, който обаче ние не умеем да приложим спрямо себе си. Защо ли? Ами защото не можем да си представим какво могат да ни предложат Странниците. В случая аналогията не върви! Но аз знам със сигурност две неща. Те дойдоха, без да сме ги канили — това е едното. И пристигнаха тайно — това е другото. А щом е така, значи се подразбира, че те по-добре от нас знаят какво ни е нужно — това първо, и са абсолютно сигурни, че или няма да схванем, или няма да приемем техните цели — това пък е второто. Не знам ти как мислиш, но аз не искам това да стане. Не искам! И край — каза той решително. — И стига толкова вече. Аз съм уморен, лош, отрупан с грижи човек, който е поел на плещите си неописуема отговорност. Страдам от синдрома на Сикорски, психопат съм и подозирам всички. Никого не обичам, аз съм изрод, аз съм мъченик, страдам от мономания, всички трябва да се отнасят внимателно към мен, да ме обграждат със съчувствие… да ходят около мен на пръсти, да ме целуват по гушката, да ми подслаждат живота с вицове… И с чай. Боже мой, днес май, както върви, така и няма да ми дадат да пия чай?

Без да продума, Ася скочи от перваза и отиде да прави чай. Тойво полегна на дивана. От прозореца едва се дочуваше монотонният звън на някакъв екзотичен музикален инструмент. Ненадейно в стаята влетя огромна пеперуда, направи един кръг над масата и кацна на екрана на визора, като разпери мъхнатите си черни, живописно изпъстрени крила. Лежейки, Тойво се пресегна към вградения пулт за обслужване, но не го достигна и безсилно отпусна ръка.

Ася влезе с подноса, наля чая в чашите и седна до него.

— Виж — прошепна Тойво, като посочи с очи пеперудата.

— Колко е красива — също шепнешком отвърна Ася.

— Може би ще поиска да поживее тук с нас, а?

— Не, няма да иска — каза Ася.

— Защо? Помниш ли, Казарянови имаха водно конче…

— То не живееше у тях. Гостуваше им ей така, от време на време…

— Тогава нека и тя ни идва на гости понякога. Ще я наричаме Марфа.

Разбира се, нямам намерение да твърдя, че разговорът между тях вечерта на 8 май е протекъл точно така, дума по дума. Но знам със сигурност, че те изобщо са говорили на тези теми, спорили са и не са стигнали до съгласие. И никой от тях не е успял да докаже нещо на другия — и това ми е добре известно.

Ася естествено не е могла да зарази мъжа си със своя вселенски оптимизъм. Нейният оптимизъм се е подхранвал от самата атмосфера, която я заобикаляше, от хората, с които работеше, от самата същност на нейната толкова благоуханна и добродетелна работа. Тойво пък е живеел далеч извън пределите на този оптимистичен свят, в неговия свят е царяло постоянно безпокойство и всички са били нащрек, там оптимизмът се е предавал от човек на човек с голяма мъка само при благоприятно стечение на обстоятелствата, и то не за дълго.

Но и Тойво не е успял да превърне жена си в съмишленик, да я зарази с чувството си за надигащата се опасност. Разсъжденията му не са били достатъчно реални и осезаеми, а напротив — твърде отвлечени и измислени; просто възглед за света, чиято правота според Ася с нищо не се е потвърждавала, нещо като професионално заболяване. Той така и не е успял да „ужаси“ Ася, да й предаде поне част от своето отвращение, от гнева и ненавистта си…