Аркадий Стругацки - Времето на дъжда

Виеше Р. Квадрига. Беше се разкрачил пред отворения прозорец, гледаше в небето и пищеше като жена, беше светло, но това не беше дневна светлина: по затрупания с боклуци, под се открояваха равни и ясни правоъгълници. Виктор изтича до прозореца и погледна навън. Беше луната — ледена, малка и ослепително ярка. Гледката беше страшна, непосилна и Виктор не можа да разбере веднага причината. Небето все така си беше забулено в облаци, но в тези облаци някой грижливо беше изрязал съвсем правилен квадрат и луната беше в центъра на квадрата.

Квадрига вече не крещеше. Беше пресипнал и сега издаваше само слаби стържещи звуци. Виктор с мъка си пое дъх и внезапно почувствуват че се изпълва със злост. На какво го обърнаха тия тука — да не мислят, че са в цирка? За какъв ме вземат?… Квадрига продължаваше да скрибуца.

— Престани! — злобно изрева Виктор. — Да не би да не си виждал квадрати? Художник-помияр! Долен блюдолизец!

Хвана Квадрига за вълненото одеяло и го разтресе с всичка сила. Квадрига се строполи на пода и притихна.

— Добре — рече той неочаквано с ясен и отчетлив глас. — Стига ми толкова.

После се изправи на колене и направо, както беше приклекнал, хукна като спринтьор навън. Виктор отново погледна през прозореца. Дълбоко в душата си се надяваше, че му се е привидяло, но гледката си беше все същата и той дори успя да съгледа в долния десен ъгъл на квадрата мъничка звездичка, почти чезнеща в лунния блясък. Чудесно се виждаха мокрите люлякови храсти и алегоричната риба от мрамор във фонтана, който не работеше, и изпъстрената с рисунки порта, а зад портала се виеше черната лента на шосето. Виктор седна на перваза и като се мъчеше да усмири треперещите си пръсти, запали цигара. Мимоходом забеляза, че войничето не е в хола — или беше офейкало, или, примряло от страх, се беше скрило под дивана. Във всеки случай автоматът си беше на предишното място и Виктор нервно се ухили, като съпостави това нещастно парче желязо със силите, които бяха нздълбали квадратния кладенец в облаците. Това се казват фокусници. Не-е, дори новият свят да загине, и на стария ще му излезе солено… И все пак е хубаво, че автоматът ми е подръка. Глупаво е наистина, ама с него човек се чувствува някак по-спокойно. А пък като поразмислиш малко — не е чак толкова глупаво. Нали е ясно, че се очаква всички да си плюят на петите, тая работа витае във въздуха, а когато всички си плюят на петите, винаги е по-добре да стоиш настрана и да имаш оръжие подръка.

На двора изрева автомобилен двигател, иззад ъгъла изскочи огромната, безкрайно дълга лимузина на Квадрига (личен подарък от господин Президента за вярната и предана служба с четка в ръка), лудешки се устреми през плочките и лехите към портата, изби я с трясък, изхвръкна на шосето, зави и изчезна яко дим.

— Все пак драсна, та не се видя, гадината — промърмори Виктор с малко завист.

Той се смъкна от перваза, метна автомата на рамо, надяна наметалото върху него и повика войничето. То не се обади. Надникна под дивана, но там беше само влажният вързоп с униформата му. Виктор запали още една цигара и излезе на двора. В люляковите храсти край избитата врата намери пейка с доста чудновата форма, но много удобна, а най-важното беше, че оттам можеше чудесно да наблюдава шосето. Седна, преметна крак връз крак и плътно се загърна с наметалото. Отначало шосето беше пусто, но скоро мина една кола, после друга трета и той разбра, че вече всички си бяха плюли на петите.

Градът се беше пукнал като цирей. Най-отпред бяха търтили на бяг избраниците, бягаха магистратурата и полицията, бягаха цялата промишленост и търговия, бягаха съдът и данъчните власти, финансовите учреждения и народната просвета, пощата и телеграфът, бягаха златоризците, всички, абсолютно всички се измитаха сред облаци от бензинова воня, сред пукотевицата на безброй ауспухи, разчорлени, агресивни, злобни и тъпи, подкупни и алчни, слуги на народа и бащи на града, сред воя на автомобилни сирени, сред истеричния стон на клаксони — ревът огласяше шосето, а гигантският цирей все бълваше ли, бълваше гной, продължаваше да се изцежда и когато гнойта най-после секна, потече кръв: народът се понесе в натъпкани догоре камиони, в килнати на една страна автобуси, в претоварени малолитражки, на мотоциклети, на велосипеди, на каруци, пеша, прегърбен под тежестта на вързопи, бутащ ръчни колички или просто с празни ръце; хората бяха мрачни, мълчаливи и объркани, оставили някъде назад своите домове, своите дървеници, простодушното си щастие, подредения си живот, своето минало и своето бъдеще. След народа отстъпваше армията. Бавно преминаха всъдеход с офицери, един бронетранспортьор, после два камиона с войници и нашите славни походни кухни, (най-хубавите в света), а на опашката се изниза една полугъсенична бронирана кола с картечници, обърнати назад.