Аркадий Стругацки - Времето на дъжда

Виктор трепна и престана да дъвче. От черната бездна зад прозореца сред плисъка на дъжда се разнесе звук, сякаш някой рязко удари с чук по дъска. Стрелят, учуден си помисли. Известно време напрегнато се ослушва.

… Е, добре, а какво е искал да каже авторът с тази своя творба? Защо му е трябвало да възкресява тежките времена след войната, когато тук-таме се срещаха дървеници и лекомислени жени? Може би е искал да опише героизма и непоколебимостта на столицата, която, предвождана от негово високопревъзходителство… Да имате да вземате, господин Банев! Няма да позволим! Целият свят знае, че по лично указание на господин Президента на собствениците на химическите предприятия, които замърсяват околната среда, само в столицата са наложени глоби в размер на… Че благодарение на личната и непрестанна грижа на господин Президента над сто хиляди деца от столицата всяка година се изпращат в извънградски лагери… Че съгласно йерархията чиновете, по-ниски от придворен съветник, нямат право да събират подписи под петиции…

В този миг светлината угасна. „Хей!“ — каза Виктор на глас и лампата отново светна, но вече мъждукаше с половин сила. „Т-това пък какво е?“ — рече Виктор, ала не стана но-светло. Почака малко, после позвъни на администратора. Никой не вдигна слушалката. Мога да се обадя в електроцентралата, но ще трябва да намеря телефонния указател, ама къде да го търся, пък и е време вече да си лягам. Само дето преди това е добре да пийна нещо. Виктор стана и внезапно чу някакво шумолене. Изглежда, нещо се отъркваше във вратата. После взе да я бута. „Кой е?“ — попита Виктор. Никой не му отговори, чуваше се само как онова нещо продължава зловещо да се бута и да сумти. Почувствува, че в душата му се надига страх. Стените, озарени от червеникавия полумрак, взеха да му изглеждат някак различни, чужди, сенките по ъглите на стаята твърде много се бяха сгъстили, а зад вратата шаваше нещо голямо, тъпо и лишено от разум. „С какво да го халосам?“ — помисли си Виктор и се заозърта, но в този миг зад вратата се разнесе дрезгав шепот: „Банев, ей, Банев, тук ли си?“ Като подметна полугласно: „Идиот“, Виктор отиде в антрето и превъртя ключа. В стаята тромаво се вмъкна Р. Квадрига. Беше по халат, с разчорлени коси, а очите му играеха.

— Слава богу, че поне тебе намерих — тутакси заговори той. — Иначе съвсем щях да се побъркам от страх… Виж какво, Банев, давай да се измитаме… Да се махаме оттука, Банев… — Той хвана Виктор за ризата и го задърпа към коридора. — Да вървим, невъзможно е вече…

— Смахнат човек — каза Виктор, като се изтръгна от него. — Върви да спиш, заплес такъв. Три часът е.

Но оня отново го хвана за ризата и Виктор изумен откри, че доктор хонорис кауза Р. Квадрига е абсолютно трезвен и дори не лъха на алкохол.

— Не бива да спим — каза Квадрига. — Трябва да се махнем от този проклет хотел. Виждаш ли какво стана с тока? Спукана ни е работата тука… И изобщо — по-бързо трябва да се махнем от този град. На вилата имам кола. Да вървим. Сам щях да тръгна, ама ме е страх да изляза…

— Чакай малко, нищо страшно няма — каза Виктор. — Първо се успокой.

Той затътри Квадрига в стаята, намести го в креслото и влезе в банята за чаша вода. Квадрига тутакси скочи и побягна след него.

— С тебе сме сам-самички тука, никой не е останал — каза той. — Голем го няма, портиера го няма, директора го няма…

Виктор завъртя крана. Тръбите изхъркаха и прокапа малко вода.

— Какво ти е — каза Квадрига, — вода ли искаш? Да вървим, в стаята си имам цяла бутилка. Само че по-бързо. И да сме двамата заедно.

Виктор разтресе крана, потекоха още няколко капки и тръбите престанаха да хъркат.

— Какво става? — попита, почувствувал, че се вцепенява. — Да няма война?

Квадрига махна с ръка:

— Абе каква ти война… Трябва бързо да изчезваме, докато не е станало късно, а той ми разправя „война“…

— Защо трябва да изчезваме?

— Защото сме в една посока — каза Квадрига и идиотски се изкикоти.

Виктор го отмести с лакът, излезе от стаята и тръгна надолу към администратора. Квадрига заситни след него.

— Виж какво — мрънкаше той. — Дай да минем през задния вход… Само да можем да се измъкнем веднъж, а там имам кола. Бензин съм налял догоре, багажа съм наредил… Боже мой, сякаш предчувствувах… Ще си пийнем водка и тръгваме, че то тука и водка не остана…

В коридора цареше сумрак, светилниците по стълбището блещукаха като червени джуджета на небосвода, никъде не беше светло — нито в коридорите, нито в преддверието, само гишето на рецепцията се осветяваше едва-едва от една тлееща лампа. Там седеше някой, но не беше администраторът.