Аркадий Стругацки - Времето на дъжда

— Пак се изчерпих — тъжно рече той. — Та казвате значи, че Павор го арестували. Знам. Тъкмо беше при мен, ей там, където седите сега… И знаете ли какво искаше да ми каже, ама не успя? Че след десет години мокриците ще завладеят планетата и ще ни смажат всичките. Вие как мислите?

— Едва ли — каза Голем. — Защо трябва да ни смазват? Ние сами ще се съсипем един друг.

— А мокриците какво ще правят?

— Може би няма да позволят да се съсипем един друг. Кой знае? Трудно ми е да кажа.

— А може пък да ни помогнат, а? — рече Виктор и пиянски се усмихна. — Та нали ние не умеем дори да се душим както трябва. Десет хиляди години се душим един друг и така и не можахме да се удушим… Чакайте малко, Голем, а защо ме лъгахте, че ги лекувате? Та те изобщо не са болни, всичките са здрави като нас двамата, само дето, кой знае защо, са малко жълти…

— Хм — промърмори Голем. — Кой ви каза това? Не знам такова нещо.

— Добре, добре, вече не можете да ме излъжете. Говорих със Зур… със Зу… Зурмансор. Той ми разказа всичко: за секретния институт… за превръзките, които им служат за маскировка… Знаете ли, Голем, тези там, вашите, си въобразяват, че могат да въртят на пръста си генерал Пферд колкото си искат. Не им стига умът, че ще са царе от ден до пладне. Ще ги схруска той заедно с превръзките и ръкавиците им, щом огладнее… Пфу, дявол да го вземе, колко съм пиян — всичко се върти пред очите ми…

Но малко хитруваше. Всъщност добре виждаше тлъстото посивяло лице и малките, необичайно внимателни очи.

— И Зурзмансор ви каза, че е здрав?

— Да — рече Виктор. — Всъщност не помня… По всяка вероятност, не го е казал. Ама нали го видях.

Голем отърка брадата си в ръба на чашата.

— Жалко, че сте пиян — рече той. — А може пък така да е по-добре. Днес съм в настроение. Искате ли да ви разкажа всичко, за което се досещам и което мисля за мокриците?

— Хайде, давайте — съгласи се Виктор. — Ама вече няма да лъжете.

— Тази очилата болест — каза Голем — е много интересно нещо. Знаете ли кои я прихващат? — Той замълча. — Не, нищо няма да ви разкажа.

— Я оставете тази работа — рече Виктор. — Нали вече започнахте.

— Изглежда, взех да оглупявам — възрази Голем. — И аз не знам защо изведнъж се разбъбрих.

Той погледна Виктор, усмихна се и предложи:

— По-добре питайте. Ако въпросите ви са глупави, с удоволствие ще зн отговарям… Хайде, хайде, че може пак да се откажа.

Някой почука на вратата.

— Вървете по дяволите — сопна се Виктор. — Сега работя.

— Прощавайте много, господин Банев — дочу се плахият глас на администратора. — Съпругата ви ви търси по телефона.

— Лъжете! Нямам никаква съпруга… Всъщност извинете. Забравих. Добре, ей-сега ще й се обадя. Благодаря ви.

Той взе чашата, напълни я догоре, пъхна я в ръцете на Голем и рече.

— Пийте и не мислете за нищо. Ей-сега ще свърша.

Виктор включи телефона и набра номера на Лола. Гласът й прозвуча много хладно: „Извинявай, че те безпокоя, но се каня да отивам при Ирма, няма ли да благоволиш и ти да дойдеш.“

— Не — каза Виктор. — Няма да благоволя. Зает съм. Имам работа.

— Все пак тя ти е дъщеря! Нима чак толкова си пропаднал…

— Имам работа! — изрева Виктор.

— Не се ли тревожиш за съдбата на дъщеря си?

— Престани да се правиш на глупачка — каза Виктор. — Нали искаше да се отървеш от Ирма. Какво искаш повече?

Лола се разплака.

— Престани — рече Виктор, като се намръщи. — Ирма се чувствува добре там. Много по-добре, отколкото и в най-хубавия пансион. Иди и сама ще се убедиш.

— Грубиян, долен егоист, коравосърдечна свиня — заяви Лола и тръшна слушалката. Виктор я наруга шепнешком, изключи пак телефона и се върна на масата.

— Я ми кажете, Голем, какво правите там с моите деца? Ако подготвяте ново поколение, което ще ви отмени, аз съм против.

— В какво да ни отмени?

— Ами в какво… Нали това ви питам: в какво?

— Доколкото ми е известно — каза Голем, — децата са много доволни.

— Много важно… И без вас знам, че са доволни. Въпросът е какво правят там?

— А те не ви ли казаха?

— Кой?

— Децата.

— Че как могат да ми кажат, след като аз съм тук, а те са там?

— Градят нов свят — каза Голем.

— А… Да, това ми го казаха. Но то си е, така да се каже, философия… Защо ме лъжете пак, Голем? Какъв нов свят може да има зад бодливата тел? Нов свят под командуването на генерал Пферд! Ами ако се заразят?

— От какво? — попита Голем.

— От очилатата болест естествено!

— За шести път ви повтарям, че генетичните болести не са заразни.