Аркадий Стругацки - Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

Позвъни господин Корибант, той, оказва се, замествал Харон във вестника. Гласецът му — жалък, треперещ, имали неприятности с властите. Молеше се да му кажа скоро ли ще се върне Харон. Естествено, говорих му със съчувствие, но не споменах, че Харон вече веднъж е идвал. Интуитивно чувствувам, че за това не трябва да се говори наляво и надясно. Бог знае къде е сега Харон и какво прави. Само политически неприятности ми липсват! Никому не говоря за него, забраних и на Артемида, и на Хермиона. Хермиона веднага ме разбра, но Артемида направи сцена.

Горе-долу идвам на себе си, макар все още да съм болен и измъчен. Екземата се развихри, както никога досега. Целият съм в пришки, непрекъснато се чеша, а знам, че не трябва. И натрапчиво ме преследват ужасяващи призраци, от които искам да се освободя, ала не мога. Разбирам: командуват ти да убиваш — ще убиваш, иначе тебе ще убият. И това е долно и мръсно, но поне е естествено. А тях никой не ги задължава. Партизани! Знам аз какво е това. Но можех ли да очаквам на стари години, че ще ми се случи да ги видя отново със собствените си очи?

Всичко започна с това, че вчера сутринта, въпреки очакванията, получих много дружелюбен отговор от генерал Алким. Пише, че добре ме помни, обича ме много и ми желае благополучие във всички области. Писмото силно ме развълнува. Не можех място да си намеря. Посъветвах се с Хермиона и тя се съгласи, че такъв случай не е за изпускане. Смущаваха ни само неспокойните времена, но тогава видях, че Миртил скатава своя временен лагер и пренася вещите си обратно в къщи. Това се оказа решаващо. Хермиона направи твърде елегантна черна превръзка за удареното око, взех папката с документи, седнах в колата и поех към Маратина.

Времето беше благоприятно, спокойно пътувах по пустото шосе между синеещите поля и обмислях възможните варианти за действие в зависимост от различните обстоятелства. Но както винаги, непредвиденото не закъсня да се случи. На около четиридесет километра от града двигателят кихна, колата потрепера, започна да тегли лошо, а подир малко и съвсем спря. Случи се на върха на хълм и когато слязох, пред мен се откри мирен селски пейзаж с малко необичаен вид наистина от синеещите ниви. Помня, че въпреки аварията бях напълно спокоен и не се въздържах да се полюбувам на кокетните бели ферми в далечината. Сините стръкове бяха избуяли много високо, на места до човешки ръст. Никога досега нашият край не е давал толкова обилна реколта. Шосето, право като стрела, се виждаше до самия хоризонт.

Отворих капака и започнах да оглеждам двигателя с надежда да намеря повредата. Аз обаче съм доста схванат техник и съвсем скоро, отчаян, изправих уморено гръб и се огледах, търсейки помощ. Фермите бяха доста далечко, а на шосето се виждаше само един автомобил, идваш от Маратина с висока скорост. В началото се зарадвах, но скоро, за съжаление, се убедих, че е една от черните марсиански коли. Не загубих напълно надежда, защото помнех, че в марсианските коли могат да се намират и съвсем обикновени хора. Перспективата да гласувам доверие на този мрачен черен механизъм не ме примамваше особено много, страхувах се, че въпреки всичко там все пак може да има марсианци, към които изпитвам подсъзнателен страх. Но какво друго ми оставаше? Вдигнах ръка и направих няколко крачки срещу колата, която вече беше в подножието на хълма. И тук започна ужасното.

Колата беше на около петдесет метра от мен, когато внезапно блесна жълта светкавица, колата подскочи и сякаш се изправи на задните си колела. Раздаде се гръмотевичен взрив, шосето се скри в облаци дим. След това видях как автомобилът се опитва да излети, вече като че ли се вдигна, силно накривен настрана, но тогава до него една след друга избухнаха още две мълнии, двойният удар го преобърна и той с цялата си тежест рухна върху асфалта така, че усетих потръпването на земята с отслабналите си от изненадата крака. Страшна авария — помислих в първия момент. Колата пламна и отвътре се заизмъкваха горящи черни фигури. И в същата секунда започна стрелба. Не можех да разбера кой стреля, откъде се стреля, но ясно виждах в кого се стреля. Черните фигури се мятат в дим и пламък и падат една след друга. През трясъка на изстрелите чувам сърцераздирателни нечовешки викове, ето вече лежат, проснати до прекатурената кола, горят, а стрелбата все още не спира. След това автомобилът се взривява с ужасен трясък, бяла неземна светлина ме удря в очите и горещ плътен въздух ме блъска в лицето. Неволно примигвам и когато отварям очи, с ужас виждам как право срещу мен нагоре по шосето бяга — разкрачено като огромна маймуна — черно същество, обхванато от пламъци, а след него се влачи черна димна опашка. В същата секунда от синята нива отляво изскача човек във военна униформа и автомат в ръце, спира насред пътя с гръб към мен и започва да стреля в черната горяща фигура почти в упор. Така се ужасих, че първоначалното вцепенение ме напусна, едва намерих смелост да се обърна и с все сила хукнах към моята кола. Като безумен натисках стартера, нищо не виждайки пред себе си, забравил, че двигателят не работи, а след това пак загубих сили и останах да седя в колата, тъпо гледайки пред себе си като пасивен и безпомощен свидетел на страшната трагедия. Обхвана ме безразличие. Като в сън виждах как на шосето един след друг излизат въоръжени хора, обграждат мястото на катастрофата, навеждат се над горящите тела, подритват ги и обменят кратки възгласи, които едва чувам от биещата в слепоочията ми кръв. В подножието на хълма се насъбрали четирима, а човекът във военната униформа — офицер, ако се съди по пагоните — седи на старото си място, на няколко крачки от последния труп, и презарежда автомата. След това го виждам как бавно се приближава към лежащия, наклонява цевта и пуска къс ред. Лежащият отвратително потръпна и в същата секунда повърнах направо върху кормилото и панталоните си. А след това започна най-страшното.