Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

После той помисли, мърдайки дебелите си африкански устни, и внезапно каза: „А знаеш ли, Стак, това е СЮЖЕТ! Не намираш ли?“

На другия ден Станислав започна да пише.

Всъщност те и двамата пишеха от незапомнени времена. „Чернови…“ — казваше Виконта, който боготвореше Тинянов 6 6 Тинянов, Юрий Николаевич (1894–1943) — руски прозаик, литературовед, критик, преводач. — Бел.прев. . Бяха започнали няколко съвместни романа и разказа — за всеки имаше отделна папка и във всяка сега лежаха по три-четири изписани странички. Стиховете бяха вече десетки. Към повечето беше композирана музика. Лично от авторите. Впрочем всичкото това беше несериозно. За най-добро от литературното наследство на Виконта се смяташе съчинението „Експеримент с чужд живот“. Това бяха записки (под формата на дневник) на наблюденията, които болният и побъркващ се от скука деветокласник Виктор Киконин бе провел над една от хлебарките (в апартамента на генерал-лейтенант професор Киконин имаше предостатъчно такива):

„12:03 Сложих изчадието хлебарково в буркан без въздух. Бурканът е 50 пъти по-голям от хлебарката. Да видим какво ще стане.

13:34 Жива е, гадта!

14:10 Дадох й трохи — яде.

14:55 Пуснах гадината!“

Станислав никога не разбра какво е станало с родителите на Виконта — къде са, живи ли са и ако са, защо приятелят му винаги е при дядо си и баба си? По времето, когато нямаше нетактични въпроси, това не го интересуваше, а по-късно сметна, че в това може да има някаква неприятна тайна и не рискува да попита.

Първо умря бабата и Станислав за първи път в живота си видя Виконта да плаче. За първи и последен.

Дядо му живя в самота още пет-шест месеца. Беше прочут в определени кръгове. Занимаваше се с военна микробиология. Веднъж Виконта, очевидно подражавайки на някой възрастен, го нарече „генерал чума“. Тогава това се стори на Станислав незаслужена обида и едва след много години той се досети как трябваше да го разбира. (Виконта казваше, че дядо му е автор на повече от две хиляди публикации, но Станислав беше прочел само една. Тя порази въображението му, защото в нея професор Киконин доказваше забележително парадоксалното твърдение: колкото по-опасна и страшна е една болест, толкова по-бързо изчезва от лицето на земята. Така е било с древния сифилис, така станало със средновековните щамове на чумните бактерии. Колкото щамът е по-смъртоносен, толкова по-сигурно той убива своя „клиент“ и себе си заедно с него. Смъртоносният щам няма бъдеще. Продължават да съществуват само онези болести, които дават възможност на значително число болни да оздравеят. Бактерията, която убива всички, загива… Наистина: искаш ли да живееш, дай и на другите да съществуват.)

Родителите на приятеля му не присъстваха нито на първото, нито на второто погребение. Виконта (студент четвърта година в Четвърти медицински институт) се оказа единствен собственик на петстайния генералски апартамент. Вече можеха да слушат „Гласа на Америка“ високо и по всяко време. И да реват своите песни под акомпанимента на китара. И на пияна глава да трошат бокалите от дядовите сервизи… И да водят жени. Но те не водеха жени. И никога не излизаха от Виконтовата стаичка три на два метра, с креват, маса, стелаж с книги и с непрекъснато чупещ се стол.

Ниската масичка с комплекта от лули стоеше край леглото. Виконта обикновено седеше (или лежеше) на леглото, а Станислав заемаше злополучния стол до масата. Пиеха. Съчиняваха. Дискутираха. Зад вратата (затворена по навик) тихо живееха сенките на огромния строго елегантен и по старинному разкошен празен апартамент. Хранилище на миналото. Храм. Гробница. Виконта категорично отказваше да променя каквото и да било. Донесе в стаичката си само дядовата колекция от древни монети и я сложи в лявото чекмедже на масата. Понякога я изваждаше и разглеждаше.

Станислав възприемаше това непрактично поведение като нещо естествено. Макар че естественото тук бе малко. Защо всъщност не изселиха Виконта? Апартаментът беше ведомствен. Защо не го преселиха поне в гарсониера? Или в двустаен? Когато вече след време любознателният Сеня Мирлин зададе на Станислав тези въпроси, той не можа да му отговори, а Сеня в своя си маниер произнесе пред него впечатляваща реч на тема: само романтичните магарета като Станислав търсят загадки, тайни и чудеса в света на непознатото и непостижимото; а няма нищо по-тайнствено, загадъчно и разтърсващо въображението от съветските закони и правила…