Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

А за третото давене… пропадане… „гибелно потапяне във вода, често с фатален край…“ не обичаше да си спомня, още по-малко да разказва. Тогава шест момчета и четири момичета пропаднаха в леда на Ладога с цялата си екипировка — раници и палатки… Една от девойките се удави, а Слава изплува. Като по чудо.

Оттогава започна броенето. Всъщност без причина. Съвсем случайно.

След като чу разказа му за трите случая, Виконта с известно съжаление призна, че не се е давил нито веднъж. Изобщо не бе рискувал живота си, с изключение на случката с детонатора в детството си. Станислав се учуди. Веднага си спомни още три или дори четири случая, когато е бил на косъм от смъртта. За него беше нещо напълно обикновено да се окаже на ръба. Не повярва на приятеля си. Сметна, че, както обикновено, лъже. Виконта беше лъжльо, лъжльо вулгарис.

Работеше в „чекмедже“ 1 1 Авторът има предвид секретно учреждение от закрит тип. — Бел.прев. и беше абсолютно неясно какво. „Бе дивотии разни…“, така отговаряше на въпросите и гнусливо кривеше длъгнестото си бледо личице — хитруваше. Изобщо не се занимаваше с глупости. През последните десет години бе пътувал в чужбина поне сто пъти. При това в разни екзотични страни, в които нормалните съветски хора нямаха работа: Бразилия, Лесото, Гвиана… Иран. За какъв дявол човек, завършил Четвърти медицински институт, ще ходи в Иран?

Но да получиш от него смислено обяснение бе невъзможно. Не разказваше никога, на никого и нищо за работата си. И на кого? Освен Станислав други приятели нямаше.

Когато у Станислав се събираше компания, Виконта рядко, ни в клин ни в ръкав, започваше да разказва за чужди страни. Беше изключителен сладкодумец. Всички притихваха, слушаха със затаен дъх, от страх да не би да спре да разказва така, толкова неочаквано и безпричинно, както беше започнал.

Начеваше винаги от средата, от някаква неразбираема отправна точка, която очевидно му се струваше ключова. Например:

— … Бял пояс около гора. Бели дървета… по-точно бели СКЕЛЕТИ на дървета в отвратителна, отровна мъгла. Сякаш не си в девствен лес, а в някакво забравено от Бога, дишащо изпарения, гробище… гробище на нечовеци… А сред вълмата пара — бодливи растения с остри листа, които тук наричат „трънения венец на Христос“… И гигантски паяци, опънали паяжини между растенията… Почвата изобщо не се вижда, защото е покрита с гъст, уродлив мъх и ями, пълни с черна вода. По всеки белезникав ствол растат гнусни, слузести, разноцветни гъби…

Тясното му лице посивяваше, сякаш от непоносима вътрешна болка, гласът му спадаше — споменът го измъчваше. Тези разкази, всъщност не те самите, а начинът, по който говореше, правеше изключително впечатление на слушателите. Разбира се и на Станислав. В такива минути Виконта му приличаше я на свръхчовек, я на същество от ада, я на върколак. И му се струваше непознат… Но веднъж прочете един от неговите разкази в книжка на издателство „Географ“ (май че автор беше Кауъл 2 2 Вероятно авторът има предвид Едуард Байлс Кауъл — английски санскритолог 1826–1903 г. — Бел.прев. „В сърцето на гората“). Съвпадението беше почти пълно. В първия момент не повярва на очите си. После се ядоса. Накрая му се възхити. Помисли си: „За чий дявол го правиш, хвалипръцко неден?“

Разбира се, че беше самохвалко. И то във всичко — в разговорите, в литературните си пристрастия, в обикновения живот. Заставайки на опашката пред павильона за бира той можеше с неописуемо високомерие да попита: „Я да чуя кой не се страхува да си признае, че е последен?“ Това ужасно стряскаше треперещите от махмурлук и нетърпение алкохолици…

В стаята му на ниска полирана масичка се мъдреше широка дървена черна чаша от остров Минданао, изписана със златисти дракони. В нея имаше към тридесетина лули — от самоделни, разкривени негърски до тежки произведения на изкуството от чемширено дърво — музейни експонати, антикварни и с надписи… Той машинално заравяше лявата си, с липсващи пръсти ръка в тази воняща на изгорял тютюн купчина, безпогрешно изваждаше търсената лула, пълнеше я, палеше я с клечка кибрит, обвиваше се в дим, ароматен като пчелен мед, и присвиваше сляпото си ляво око… И изведнъж започваше да рецитира на пресекулки: