Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

„Кой е Стак?“ — питаше Станислав. „Не ти ли е все едно? — отговаряше Виконта с величествено раздразнение. — Ами например СТА-нислав К-расногоров, доволен ли си?“ — „Добре, добре… А защо Само? Няма никакво Само, има Сомо“. — „Защото димуАмо звучи, а димуОмо не“. Така си беше: димуамо звучеше, а димуомо, по някаква причина, не…

Когато се запознаха в пети клас, той беше дребен, не опасен, но остроумен хулиган. Носеше клошпанталони и моряшка фланелка с походка на стар морски вълк. Беше майстор на пакостите. Веднъж, през пролетта на четирийсет и пета, заедно дежуряха в класната стая по време на междучасието. Съучениците им шумяха в коридора, а те седяха на перваза на прозореца на втория етаж и гледаха към двора. Отначало там нямаше нищо интересно, но после под самия прозорец се появи директорът на училището. С шапка. Виконта (тогава беше просто Кикон или Киконя) не издържа, изхрачи се и улучи.

Като на забавен каданс директорът се спря, внимателно сне шапката си, разгледа храчката и неописуемо, мъчително, влудяващо бавно взе да вдига глава…

Сякаш вятър ги издуха от перваза. Като две торпеда излетяха в коридора и тогава на Станислав му се стори, че Кикон е обезумял от страх: той се нахвърли на Татето — най-страшният, безпощаден и як хулиган от пети „А“ клас, и го удари по лицето!

Онзи се шашардиса. Беше с две глави по-висок от дребния Кикон и от височината на ръста си пулеше срещу него обезумелите си очи, очевидно изгубил връзка с реалността. Тогава Кикон го зашлеви още веднъж… И се започна!

„Кикон натупал Татето!“ — се разнесе из цялото училище. Веднага ги обгради тълпа от любопитни зрители и застъпници. Татето най-сетне осъзна какво става и ревейки като звяр се нахвърли върху нахалника, размахвайки едновременно и четирите си огромни крайника… Тъй че, когато директорът се показа в коридора, отначало дори не му обърнаха внимание.

„Кой направи това?“ — гракна даскалът и високо вдигна шапката си, но не го чуха, нито го видяха. „Прекратете боя!“ — гърмеше гласът на директора, но това вече не беше сбиване, а възпитателна работа, специална процедура и тя не можеше да бъде прекъсната просто така… И когато най-сетне редът бе възстановен и в настъпилата тишина шефът зададе ГЛАВНИЯ си въпрос: „Кой е дежурен?“, Кикон радостно откликна: „Аз!“. Веднага стана ясно, че той с окървавения си нос, насиненото око и разкъсаната до пъпа риза не е престъпникът, че не е бил ТАМ, че е бил ТУК, а кой е бил ТАМ той не знае и не би могъл да знае…

„Къде умният човек скрива листо? — В гората“ 3 3 Гилбърт Кийт Честъртън (1874–1936) — английски писател, автор на криминални романи. — Бел.прев. . Честъртън те прочетоха след две-три години и не се впечатлиха особено. Бяха се запознали вече с Конан Дойл, Луи Бусенар и Понсон дьо Терайл 4 4 Луи Бусенар и Понсон дьо Терайл — популярни френски автори на приключенски романи от XIX в. — Бел.прев. .

През лятото на четирийсет и пета в ръцете на Кикон избухна детонатор. С други хлапета бе отишъл извън града, където по бившите бойни полета все още гниеха непогребани трупове и се въргаляха хиляди и най-разнообразни оръжия. От тази експедиция той донесе вкъщи цял чувал боеприпаси — най-вече жълтеникави макарони бездимен барут, кълбета бикфордов шнур и огромно количество разнокалибрени патрони за всякакви видове стрелково оръжие. Скри ги в мазето, а в своята стая занесе само една красива многоцветна метална тръба с размерите на молив. Взе да я човърка с нож, за да я разглоби. Тя гръмна.

За късмет баба му бе вкъщи, извика познат лекар и закараха Кикон във Военномедицинската академия. Наложи се да му отрежат три пръста на лявата ръка — останаха само кутрето и безименният. В лявото му око завинаги остана малка частица — беше медна и не можаха да я извадят с магнит. Взривът бе отнесъл голямо парче месо с кожа от дясната ръка. С цел да възстановят, доколкото може, загубата, лекарите направиха така, че ръката да зараства към корема и всеки ден дърпаха мястото с нагорещени щипки, за да не се срастне напълно с корема. (Очевидно подобни операции тогава са били на мода. В стаята заедно с Кикон лежеше войник, на когото докторите по същия начин възстановяваха изгубената в боя красота — лявата му ръка бе залепена за мястото, където той преди е имал нос. С изключение на това, според Кикон, воинът си бил от здрав по-здрав. Два пъти в месеца той напускал клиниката, тръгвал по жени, напивал се, биел се и мястото на срастването се късало. Сутрин се връщал окървавен в стаята и докторите започвали отначало.)