Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Киконя пролежа в болницата повече от половин година и когато отново се появи в училище, бе съвсем различен. Беше станал интелектуалец. Оказа се, че е начетен, добре играеше на шах и доста сносно четеше на немски и английски. С него бе вече интересно да се разговаря за книги, за кино и за марки. Беше в състояние с изискана небрежност да разказва за Мато Гроос, Гранд Сабана и тайнствените mesas , послужили като първообраз на „Изгубения свят“ 5 5 Авторът има предвид едноименния роман на Артър Конан Дойл. — Бел.прев. . Без запъване цитираше имената на първобитни чудовища, обитаващи блатата на Конго и Убанги-Шари: лдау, шипекве, липата, мокеле-мбембе, аилали, ба-дигуи, нгакуола-нгоу… Станислав разбра това с известно учудване и двамата се сближиха. Изясни се, че Кикон живее отсреща заедно с баба си и дядо си — генерал-лейтенант, професор във Военномедицинската академия — и момчетата от двете страни на улицата можеха да общуват с жестове и примигвания с фенерчета по морзовата азбука.

Станислав започна ръкописа си така:

„Основната теорема бих могъл да формулирам още сега, но вероятно това няма да е правилно. По-разумно ще е, ако Теоремата възникне от текста по време на четенето му, като неизбежен, абсолютно логичен и единствено възможен извод.

Обстоятелството, че съм жив и достигнах до своите без малко четирийсет години, е само по себе си почти чудо. (Но какво е чудо? Свръхпозиция на малковероятни събития и нищо повече.)

През трийсет и седма година баща ми бе изключен от партията. Върна се вкъщи около полунощ, седна на масата, сложи немощно ръцете си отстрани на чинията със зеленчукова супа и притихна — потъмнял, с мъртви очи, дори не дишаше — така поне се стори на майка ми. Тя разбра всичко и мълчаливо заплака от другата страна на масата. Към два часа внезапно звънна телефонът. Баща ми бързо вдигна. Непознат глас говореше в слушалката: «Зиновий. Незабавно отивай на гарата и заминавай за Москва. Веднага, разбра ли ме? Купи билети от запазените за областния комитет…» Чуха се къси сигнали. След час баща ми седеше във влака. Не се върна в Сталинград никога вече. До началото на войната живя в Питер и се бореше за своята реабилитация — напразно и безполезно.

Както ми става ясно днес, в онази нощ той е трябвало да бъде арестуван. И най-вероятно разстрелян. Тогава това се наричаше присъда от десет години без право на кореспонденция. Именно това се случи на неговия брат Афанасий в началото на трийсет и седма — десет години без право на кореспонденция. А жена му (вдовицата му?) и децата му бяха изселени за двайсет и четири часа в Стерлитамак. По-големите деца оживяха, но двете по-малки — Соня на шест и Вова на пет — починаха по пътя от дизентерия.

Аз тогава бях четиригодишно анемично, хилаво, скрофулозно дете. И естествено бях обречен.

Но баща ми оцеля, затова и аз останах жив. Временно. До следващото събитие, както би казал някой специалист по теория на вероятностите…“

Неговата основна теорема би могла да звучи примерно така: „За преживените от мен трийсет и седем години толкова често се оказвах на края на пропастта, на косъм от смъртта, стъпил на ръба, че да се опитам да обясня факта на моето оцеляване само със случайността, би означавало да се подиграя на здравия разум…“

Но ако той неслучайно се е съхранил, значи ли това, че има някаква ЗАКОНОМЕРНОСТ, че в света има нещо, което го спасява, предпазва, закриля?

КАКВО? И ЗАЩО?

Той се опита да си спомни всички обстоятелства, които го бяха довеждали до ръба на пропастта и се опита да разбере каква именно сила го бе спирала в последния момент. Търсеше закономерност и не я намираше. Превърна го в игра и няколко дни с удоволствие я игра. Разбира се, не вярваше в никаква закономерност, но когато преброи двайсет и три ситуации, когато е бил на косъм от гибелта, двайсет и три случая, всеки от които предвещаваше несъмнена и често страшна смърт, бидейки математик, не можеше да не почувства намесата на Съдбата…

„Когато пресичате улицата, погледнете първо надясно, а после — наляво. Колко дълго ще живее в голям град човекът, който винаги спазва това просто правило?“ Понякога му се струваше, че е точно такъв индивид, само с тази разлика, че не нарушава никакви правила… Но какво знаем ние за правилата, които изобщо не познаваме и които може би ежедневно нарушаваме?

Виконта слушаше разсъжденията му напълно благосклонно (това ставаше не в онази историческа нощ, а след седмица), но първоначално реагира само с вицове от репертоара на преподавателите по марксистка философия: „Какво е случайност и какво е, другари, закономерност? Ако човек излезе навън, на главата му падне балкон и той все пак остане жив — това какво е? Правилно, случайност е. А ако той на следващия ден отново излезе от къщи, върху него отново падне балкон и той отново остане жив? Не, не е закономерност, другари, това е НАВИК. А ако същото се случи за трети път? Това вече е ХУБАВА ТРАДИЦИЯ…“