Теодор Стърджън - Повече от човешки

Отсече големи дървета, окастри ги и ги извлече нагоре по склона. Три от тях зарови в земята да очертават пода, а другите две опря плътно в скалата. Намери червена глина, която смеси с торф от блатото. Получи се нещо като хоросан, който не позволяваше на разни гадинки да влизат, а и не се измиваше от дъждовете. Така направи стени и врата. Реши, че няма нужда от прозорци — просто от двете страни на вратата остави неизмазани пролуки между пет-шест от трупите и издялка дълги клинообразни пръчки, с които при нужда ги затваряше. Първото му огнище беше индиански тип — в средата на ограденото място, с дупка в тавана над него, през която да излиза димът. Високо в пукнатините на скалата бе закрепил куки, за да закачва месото да се опушва, разбира се, когато имаше късмет да намери месо.

Търсеше из гората каменни плочи за огнището си, когато нещо невидимо започна да го тегли. Сви се като опарен, опря гръб в едно дърво и се огледа уплашено наоколо като подгонено животно.

Някога, много отдавна бе открил, че притежава ненужната за него способност да улавя мислите на малките деца. Но учейки се да говори, започна постепенно да я загубва.

И ето че сега долови как някой го вика по този начин, някой, който излъчваше като децата, но не беше дете. Въпреки че се долавяше съвсем слабо, това беше нещо до болка познато. Беше много мило и зовеше за помощ, но същевременно събуждаше у него спомен за ужаса от парещи удари с камшик, ритници, които чупеха кости, неприлични викове, спомен за най-голямата загуба, която бе преживял.

Наоколо не се виждаше нищо особено. Бавно, той се откъсна от дървото и продължи работата си — мъчеше се да изрови от земята една голяма каменна плоча. Работи упорито в продължение на половин час, опитвайки се да не обръща внимание на този зов. Напразно.

Изправи се потресен и тръгна като насън по посока на зова. Колкото повече вървеше, толкова по-силно го притегляше зовът, толкова по-силно го омагьосваше. Вървя тъй около час — направо, без да обикаля преградите, а през или върху тях, ако можеше, и когато стигна оголената поляна, беше почти като сомнамбул. Ако осъзнаваше какво върши, в гърдите му би се разпалил такъв ад от противоречиви чувства, че не би могъл да продължи. Сляпо устремен напред той се блъсна в ръждясалата ограда и жестоко удари нараненото си око. Вкопчи се в нея, докато се избистри зрението му, огледа се, разбра къде се намира и започна да се тресе.

За момент взе ясно и твърдо решение — да се махне от това ужасно място и повече да не се мярка тук. Но веднага след този проблясък на здрав разум той чу потока и погледна към него.

Отиде до мястото, където потокът течеше през оградата, наведе се и опипа коловете под водата. Да, дупката си стоеше.

Надникна през оградата — зелениката бе избуяла още повече и нищо не се виждаше. Не се чуваше никакъв звук. Но зовът…

Както някога, той изразяваше глад, самотност, копнеж. Но за разлика отпреди този зов искаше нещо друго. Той казваше без думи, че малко се страхува, че носи някакво бреме, с което не може да се справи. Сякаш питаше: Кой ще се погрижи за мен сега?

Може би студената вода помогна. Изведнъж умът му се избистри, доколкото беше възможно. Той пое дълбоко дъх и се гмурна. Щом премина под оградата, спря се и вдигна глава. Ослуша се внимателно и легна по корем — само главата му остана над водата. Изключително предпазливо започна да се придвижва напред по лакти, инч по инч, докато главата му се озова под свода от зеленика, откъдето можеше да вижда.

На брега стоеше малко момиченце с окъсана карирана рокличка. Беше на около шест години. Лицето му, с остри черти, беше не по детски напрегнато и загрижено. Оказа се, че предпазливостта на Сам е била излишна. Момиченцето гледаше право към него.

— Бони — извика строго то.

Нищо не последва.

Той стоеше неподвижен. Момиченцето продължаваше да го наблюдава и да се тревожи за нещо. Той разбра две неща: че именно тази тревога го бе призовала тук и че въпреки че беше нащрек, момиченцето не смяташе неговото появяване за толкова важно, че да се отклони заради него от тревожните си мисли.

За първи път в живота му го бодна онази пикантна смесица от яд и любопитство, наречена накърнено честолюбие. После изпита огромно облекчение — като човек, свалил от гърба си товар, тежък четиридесет фунта, след като го е носил четиридесет години. Той не бе подозирал… не бе подозирал колко тежък е бил този товар!

И усещането за онова, което е било, изчезна. Потънаха в миналото и камшикът, и виковете, и опиянението, и загубата — не че ги забрави, но болезнено оголените нервни окончания на спомена бяха прекъснати и вече никога нямаше да могат да стигнат до настоящето. Зовът не беше кървав водовъртеж от силни чувства, а безсмислено хленчене на някакво гладно хлапе.